Читать «Жертвата» онлайн - страница 8

Джулия се прибра към девет и половина. Аз гледах с едно око мача на „Джайънтс“ по телевизията. Тя влезе и ме целуна по тила.

— Всички ли заспаха?

— Освен Никол. Още си пише домашното.

— Божичко, не й ли е късно да е будна?

— Не, скъпа — отвърнах аз. — Нали се разбрахме? Тази година ще си ляга в десет, забрави ли?

Тя сви рамене, сякаш не помнеше. А може и наистина да беше забравила. Бяхме претърпели нещо като обръщане на ролите — преди тя знаеше всичко за децата, сега бе мой ред. Понякога това я караше да се чувства неловко, възприемаше го като загуба на власт.

— Как е малката?

— Настинката й попремина. Само е хремава. Храни се по-добре.

Запътих се заедно с нея към спалните. Тя влезе в стаята на бебето, наведе се над креватчето и нежно целуна спящото дете. Докато я наблюдавах, ми хрумна, че в майчината ласка има нещо, което бащите никога не могат да компенсират. Джулия имаше някаква връзка с децата, която аз никога нямаше да установя. Или поне различна връзка. Тя се заслуша в тихото дишане на бебето.

— Да, по-добре е.

После влезе в стаята на Ерик, взе геймбоя от завивката и ме изгледа намръщено. Леко раздразнен, свих рамене. Знаех, че Ерик си играе в леглото, но в това време трябваше да приспивам бебето. Струваше ми се, че Джулия трябва да проявява повече разбиране.

Накрая отиде в стаята на Никол. Голямата ни дъщеря седеше пред лаптопа си, но когато майка й влезе, затвори капака.

— Здрасти, мамо.

— Трябва да си лягаш.

— Още не, мамо.

— Ами домашното?

— Написах го.

— Тогава защо не си в леглото?

— Защото…

— Не искам цяла нощ да си приказваш с приятелите си по компютъра.

— Мамо… — измъчено рече Никол.

— Всеки ден се виждате в училище, това би трябвало да ви стига.

— Мамо…

— Не поглеждай баща си. Вече ни е ясно, че ще изпълни всяко твое желание. Сега аз разговарям с теб.

Тя въздъхна.

— Знам, мамо.

Този род взаимоотношения започваха да стават обичайни за Никол и Джулия. Предполагам, че е нормално за тази възраст, но реших, че се налага да се намеся. Прегърнах жена си през рамо.

— Вече за всички ни е късно. Искаш ли чай?

— Не се намесвай, Джак.

— Не се намесвам, само…

— Намесваш се. Аз разговарям с Никол и ти се намесваш, както винаги.

— Нали се разбрахме да стои до десет, скъпа, не разбирам…

— Но като си свърши домашното, трябва да си легне.

— Уговорката не беше такава.

— Не искам денонощно да виси на компютъра.

— Тя не виси денонощно на компютъра, Джулия.

Никол избухна в сълзи и скочи.

— Ти винаги ми се караш! Мразя те! — После се втурна в банята и затръшна вратата. Трясъкът събуди бебето и то се разплака.

Джулия се обърна към мен.

— Ако обичаш, остави ме сама да се справя с проблема, Джак.

И аз отвърнах:

— Права си. Извинявай. Права си.

Всъщност изобщо не смятах така. Все повече възприемах тази къща като свой дом и децата — като свои деца. Джулия нахлуваше в моя дом, при това късно вечерта, когато бях постигнал пълно спокойствие, както ми харесваше и както трябваше да е. А тя вдигаше пара.

Изобщо не смятах, че е права. Смятах, че греши.