Читать «Жертвата» онлайн - страница 177

В този момент от пръскачките бликнаха кафяви конични струи.

Когато водата ги обля, те запищяха. Започнаха да се гърчат и смаляват пред очите ми. Лицето на Джулия се разкриви. Тя ме погледна с омраза. Ала вече започваше да се разпада. Свлече се на колене, после по гръб. Другите се затъркаляха по пода и закрещяха от болка.

— Хайде, Джак — дръпна ме за ръкава някой. Обърнах се и видях Мей. — Хайде. Тук е пълно с метан. Трябва да бягаме.

Поколебах се и погледнах Джулия. После двамата с Мей се обърнахме и побягнахме.

Седми ден, 09:12

Докато тичахме по площадката, пилотът на хеликоптера отвори люковете. Скочихме в кабината.

— Давай! — каза Мей.

— Настоявам първо да си закопчаете предпазните колани…

— Вдигай вертолета във въздуха, мама му стара! — извиках аз.

— Съжалявам, такъв е правилникът и…

От вратата на електростанцията, от която току-що бяхме излезли, блъвна черен дим и се издигна в синьото пустинно небе.

Пилотът го видя.

— Дръжте се!

Излетяхме и се насочихме на север, като заобиколихме сградата отдалеч. От всички вентилационни шахти на покрива излизаше дим. Във въздуха се образува черна мъгла.

— Огънят изгаря наночастиците и бактериите — каза Мей. — Не се безпокой.

— Къде отиваме? — попита пилотът.

— У дома.

Полетяхме на запад и след минути бяхме оставили сградата зад гърба си. Тя потъна под хоризонта. Мей се бе отпуснала назад със затворени очи.

— Мислех, че ще избухне — казах й аз. — Обаче те пак включиха системата за сигурност.

Тя не отговори.

— Та защо беше това бързане да се махнем оттам? И между другото, къде беше? Никой не успя да те открие.

— Бях навън, в склада.

— И какво правеше там?

— Търсех още взривни капсули.

— Намери ли?

Нямаше звук. Само проблясък жълта светлина, която обхвана пустинния хоризонт за миг и бързо избледня. Почти сякаш нищо не се е случило. Ала хеликоптерът се разлюля и се разтърси от ударната вълна.

— Майко Божия, какво беше това? — възкликна пилотът.

— Промишлена злополука — отвърнах аз.

Той посегна към радиостанцията.

— Трябва да докладвам.

— Да, трябва.

Продължавахме да летим на запад и когато пресякохме границата на Калифорния, видях зелената линия на горите и ниските хълмове.

Седми ден, 11:52

Късно е.

Почти полунощ. Вкъщи цари пълна тишина. Не съм сигурен какво ще се случи. Всички деца са отчаяно болни, повръщат след като им дадох вируса. Чувам как синът ми и дъщеря ми се мъчат в различни тоалетни. Преди няколко минути отидох да ги видя, да проверя какво излиза. Лицата им бяха смъртнобледи. Виждам, че се страхуват, защото знаят, че ме е страх. Още не съм им казал за Джулия. Те не са ме питали. В момента им е прекалено зле, за да питат.

Страх ме е за бебето, защото трябваше да дам вируса и на него. Това беше единствената му надежда. Сега при Аманда е Елън, ала и тя повръща. Бебето още не е повърнало. Не знам дали да се радвам. Малките деца реагират различно.

Струва ми се, че съм наред, поне засега. Изпитвам смъртна умора. Мисля, че от време на време през нощта съм задрямвал. В момента стоя до задния прозорец и гледам навън, чакам Мей. Тя прескочи оградата в дъното на задния двор и сигурно обикаля из храсталака по склона зад къщата, където са пръскачките. Защото според нея оттам се излъчвало зелено сияние. Казах й да не ходи сама, но съм прекалено уморен, за да отида с нея. Ако беше изчакала до утре, военните щяха да дойдат с огнехвъргачки и да изпепелят всичко.