Читать «Жертвата» онлайн - страница 174

Чудесно, казах си.

Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.

Бях успял.

Дълбоко си поех дъх.

В крайна сметка щях да спечеля играта.

Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.

Седми ден, 08:12

Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.

Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.

Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.

— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.

— Не е зле — отвърнах аз.

— Изглеждаш много самоуверен.

Свих рамене.

— Взел си всичко под контрол, а?

Отново свих рамене.

— Между другото, къде е Мей?

— Не знам. Защо?

— Боби я търсеше. Не я откри никъде.

— Нямам представа. Защо сте я търсили?

— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.

— А, това ли било? Значи свършваме?

Тя бавно кимна.

— Да, Джак. Свършваме.

Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.

— Е, какво сте намислили? — попитах.

— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.

— Разбирам.

— Просто не можем, Джак.

Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.

— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.

— Защо?

— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.

— Така е.

— Раждането е мъчително.

— Смъртта също — отбелязах аз.

— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.

— Какво има?

— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.

— Не знам. Нямам представа.

Веждите й останаха свъсени.

— Трябва да я намерим, Джак.

— Убеден съм, че ще я намерите.

— Да, непременно.

— Значи аз не ви трябвам. Сами си я намерете. Искам да кажа, вие сте бъдещето, ако си спомням правилно. Висши и непобедими. Аз съм само обикновен човек.

Тя започна да обикаля около мен и да ме оглежда от всички страни. Виждах, че поведението ми я озадачава. Или ме оценяваше. Може да бях преиграл. Усещаше нещо. Подозираше ме. И това ме правеше страшно нервен.

Запрехвърлях запалката в ръце.

— Разочароваш ме, Джак.

— Вече го каза.

— Да. Но още не съм сигурна…

Сякаш по даден знак, всички мъже започнаха да обикалят в кръг около мен. Дали изпълняваха някаква анализираща процедура? Или това означаваше нещо друго?