Читать «Моят странен приятел — астрономът» онлайн - страница 4

На устните му се появяваше презрителната насмешка:

— Комунизмът? Да. Поддържам го, макар вие да искате да го превърнете в нова религия. Дано само не ви се удаде да го изпортите! Най-после с него човечеството се домогна до нещо умно, намери един път за отхвърляне на ония животински утайки, които затлачват мозъчните му гънки. Чрез разрешаването насила на основните социални проблеми. Само насила могат да станат тия неща. Електронните машини ще проучват, ще координират, ще управляват. Те ще регулират бита на човека, а не някакви нравствени кодекси и божи заповеди, за да може най-после мозъкът му да се заеме истински с предназначението си. Какво ме гледаш така? Значи си чел партийната програма, както дяволът чете евангелието. Та в нея всичко е заложено. От електронните координационни центрове до обхващането на всички деца в ясли и интернати. Трябва да бъдат скъсани сантименталните биологични връзки. Генетиката ще си каже думата с управляемата наследственост. Ако в тия двайсет години ние само отслабим най-здравата от тях — връзката между родителите и децата, то до края на столетието ще направим и онова, което трябва да се направи — да отглеждаме децата в колби, а тия, които много държат да си отглеждат деца, да си ги купуват от аптеката в найлоново пликче. Така ще отхвърлим главното бреме от съзнанието па човека — инстинкта за продължение на рода…

— Боже господи! — Да, аз, атеистът, бях готов да позова и бога против това тълкуване на програмата на нашата партия. — Боже господи! А… „Човек за човека е приятел, другар и брат“? Тоя главен принцип…

Лицето му, сухо, с очи, които хвърляха отклони отблясъци — си оставаше непроменено:

— Това не е никакъв нравствен принцип. Вие си го тълкувате така, вие, които имате все още нужда да гъделичкате своята сантименталност. Това е просто закономерният резултат от разрешаването на социалната проблема. Човек за човека ще бъде истински брат, когато ще се е родил в една и съща колба, а не в утроба и когато няма да има какво друго да дели в живота освен познанията си. Тогава хората ще бъдат човеци-мозъци, а не човеци-сърца и тъкмо затова не ще има какво да ги разделя. С това ще се изчерпят и тия ваши въображаеми нравствени задачи, които все от глада и недоимъка са произтичали.

Спомням си своето ликуване, когато преди няколко години получих съвсем неочаквано от него едно писмо. Клечах край Ефрат с въдица в ръка, за отмора, когато ми го донесоха. Вътре имаше снимка — хубава млада жена, а до нея сухата, безизразна физиономия на моя приятел. И няколко реда в такъв дух: „Инстинктът за продължение на рода ме принуди да се оженя, а половият подбор ми доведе тая особа. Не злорадствувай прекалено много!“ Не само не злорадствувах, а не можех да си намеря място от радост, защото думите му звучаха като шега, целяща да прикрие неговата капитулация пред „биологичното“. Но след една година — едва тогава свърши експедицията ни из древна Асировавилония — го заварих отново сам.

— Отиде си — отвърна ми той, сякаш го питах за нещо съвсем незначително. — Инстинктът бе удовлетворен и…