Читать «Атомният човек» онлайн - страница 5

Само за няколко денонощия петте слънца разбудиха Антарктида от вечния й зимен сън. Тя бавно разтърси плещи и ледовете неохотно се размърдаха. Омекнаха твърдите им лица, заблестяха обсипани с бисерни сълзи. После тия сълзи станаха толкова много, че потекоха на вадички, вадичките се превърнаха в порои и скоро там, където преди не можеше да се види нищо друго освен вкаменен сняг, рукнаха гигантски пенливи реки и се понесоха с рев към низините и океана. Страшните вихри, които се раждаха във вътрешността на континента и които сковаваха с ледения си дъх чак бреговете на Нова Зеландия и Южна Америка, стихнаха за миг, сякаш сепнати от великата дързост на човека, после с още по-голяма ярост се хвърлиха да защищават своето разклатено господство. Много месеци вилняха те в безумния порив на своя предсмъртен танц, а след това, обезсилени и стоплени, започнаха полека да стихват и да се примиряват с незавидната си роля да мотаят към небето облаците пара, която се издигаше от размразената земя. Тази пара все повече се увеличаваше, докато загърна под горещото си покривало цялата Антарктида и скри от очите на хората нейното бурно и чудно преобразование. Ала човекът беше станал неимоверно могъщ. Той имаше вече изкуствени очи и изкуствени уши, които виждаха и чуваха през облаци и мъгли надалеч, далеч околовръст…

Пред тези очи и уши седнаха двамата приятели няколко минути след като привършиха следобедната си закуска.

Човек сред ледовете

Залата, в която влязоха Едуард Бентам и Светозар Лазов, се намираше в средата на едно грамадно, кръгло двуетажно здание, приличащо на прерязан наполовина цилиндър. Равният му покрив служеше за аеродрум на десетина лъскави торпили, които ту излитаха безшумно с голяма скорост, ту се връщаха и предпазливо кацваха на местата си. И само веднъж през деня до тях се приближаваха хора, за да прегледат състоянието на сложните механизми, които се виждаха през прозрачната броня на тези чудновати летателни тела.

Светозар се запозна с тях още в първия ден от пристигането си, но възторженото му удивление пред тези чудеса на техническата мисъл още не беше спаднало. И сега, когато Бентам с равнодушен глас разпореди на оператора да пусне всички „очи“ в квадратите, той отново с юношеска развълнуваност си представи как се стрелват стъклените торпили и мигновено изчезват в мъглата, гъсто обвила целия участък, предоставен им за наблюдение. Те можеха десетки часове наред да летят из въздуха, да се гмуркат под вълните на океана и да плуват около крайбрежните скали, управлявани само от ръката на мълчаливия техник, който седеше в удобно кресло пред голяма светеща карта на участъка и пред малък пулт с разноцветни копчета и ръчки. А с помощта на инфрачервените лъчи и на радиовълните тези торпили изпращаха пред очите и ушите на човека от хиляди километри разстояние образа и звука на всяко нещо, над което прелитаха през най-гъстите облаци или в най-дълбоките води.