Читать «Монахът, който продаде своето ферари (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)» онлайн - страница 104

— Значи, когато казваш „изживей детството на децата си“, всъщност ми казваш да намеря време да наблюдавам как те растат и разцъфтяват? Така ли?

— Дори днес, двайсет и седем години откакто тя ни напусна — водехме я на рождения ден на най-добрата й приятелка — бих дал всичко, само за да чуя пак смеха й или да си поиграем на криеница в градината. Как бих искал да я взема в ръце и нежно да галя златната й коса. Когато си отиде, тя отнесе със себе си част от сърцето ми. И въпреки че животът ми се изпълни с нов смисъл, откакто в Шивана намерих просветление и придобих умението да бъда свой собствен лидер, не минава ден, без да видя розовото личице на моето мило момиченце в безмълвния театър на съзнанието си. Ти имаш страхотни деца, Джон. Не пропускай най-важното заради дреболиите. Най-големият подарък, който можеш да дадеш на децата си, е да ги обичаш. Помъчи се да ги опознаеш отново. Покажи им, че за теб те са много по-важни от мимолетните награди на професионалната ти кариера. Много скоро те ще напуснат дома, за да изградят свой собствен живот и семейство. Тогава ще е прекалено късно. Времето ще е пропуснато.

Думите на Джулиан дълбоко ме трогнаха. От доста време усещах, че поведението ми на работохолик бавно, но сигурно руши семейния ми живот — точно както тлеещите въглени незабележимо горят и бавно набират енергия, преди да покажат цялата си разрушителна сила. Знаех, че децата ми имат нужда от мен, макар да не ми го казваха. Нужно ми беше да го чуя от Джулиан. Времето минаваше неусетно и те растяха толкова бързо. Преди време двамата със сина ми Анди обичахме да се измъкнем тихо от къщи в някоя ясна съботна сутрин и цял ден да ловим риба на езерото — на любимото място за риболов на дядо му. Вече не помнех кога за последен път се беше случило това. Имаше време, когато ходехме всяка събота. Сега този стар ритуал изглеждаше като нечий чужд спомен.

Колкото повече мислех за тези неща, толкова по-ясно разбирах какво се е случило. Училищните концерти, коледните пиеси, футболните мачове — всичко беше пожертвано в името на напредъка ми в кариерата.

„Какво правя?“ — помислих си аз. Сигурно наистина бях тръгнал надолу по хлъзгавия път, който Джулиан описваше. И в същия този момент твърдо реших да се променя.

— Щастието е пътуване — продължи Джулиан и в гласа му отново прозвуча същата дълбока увереност.

— То е и избор, който ти правиш. Можеш да се наслаждаваш на диамантите по пътя или да продължиш да тичаш до края на живота си в преследване на вечно изплъзващото се гърне със злато, което накрая се оказва празно. Радвай се на специалните моменти, които всеки ден предлага, защото днешният ден е всичко, което имаш.

— Всеки ли може да се научи да живее в настоящето?

— Абсолютно. Каквито и да са обстоятелствата в момента, животът е дар и трябва да се научиш да му се радваш и да изпълниш съществуването си със скъпоценните камъни на ежедневието.

— Но не е ли това малко прекалено оптимистично? Какво ще кажеш например за човек, който поради неуспешна сделка току-що е загубил всичко, което има? Да речем, понесъл е не само финансов, но и емоционален банкрут.