Читать «Оракула» онлайн - страница 7

Името му беше Джошуа Джеремая Чандлър. Като съвсем млад мъж се бе прочул с ловните си подвизи, но никой не бе го виждал на сафари поне от десетина години. Отначало на Света на Французина, после и в околните планетни системи стана известен като Свирача, защото имаше навика да подсвирне на преследваното животно, за да привлече вниманието му миг преди да го простреля. Беше затворен, дори потаен човек, не проявяваше словоохотливост нито за делата, нито дори за мислите си. Случваше се да отсъства дълго от планетата, а финансовите си операции поверяваше почти изцяло на банки в други светове. Тук не се получаваха нито писма, нито радиограми за него, макар че от време на време някой малък кораб кацаше на площадката до реката.

Последен посетител засега беше Ледения, който излезе от кораба си и тръгна нагоре по дългата виеща се пътека към къщата. Веднага усети, че се изпотява от жегата и влажния въздух, чудеше се защо ли някой би предпочел подобен климат. Смачка с длан голямо пурпурно-златисто насекомо, впило се във врата му, и почти настъпи рогато влечуго със зловещ вид, което побърза да се шмугне в храсталака. Ледения триеше неспирно лицето си с кърпа.

Изкачи се по каменните стъпала и се озова на широка тераса над реката. Личеше, че водата гъмжи от живот — грамадни водни бозайници, изящни водни змии, дълги грозни влечуги плуваха сред ята пъстри риби, носещи се близо до повърхността. Дърветата по отсрещния бряг бяха изсечени, за да се виждат от верандата слизащите на водопой разнообразни тревопасни. Ниско над водата се рееха гъсти облаци от пеперуди, по просеката важно крачеха дългокраки птици, други пък се гмуркаха в плитчините и търсеха дребни рибки.

Остъклената врата се плъзна настрани и след миг на терасата излезе висок строен мъж с кестенява коса. Наглед беше на около тридесет и пет години. Носеше безлични кафяви дрехи с пришити навсякъде джобове. Широкопола шапка пазеше очите му от лъчите на яркото слънце.

— Както виждам, намери ме — рече Чандлър вместо поздрав.

— Свирач, не е лесно да те открие човек — отвърна Ледения.

— Е, ти поне си успял… Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да, моля те.

— Не е зле да ти одера кожата за всяка поднесена чаша — ухили се Свирача, докато го водеше към вътрешността на къщата. — Не помня да си ми сипал нещо за сметка на заведението, когато идвах на Последен шанс.

— И никога няма да ти се случи — отвърна Ледения на усмивката му.

Влязоха в просторна стая. Хладният каменен под, дебелата мазилка на стените и широките стрехи на покрива възпираха успешно жегата да не проникне и тук. Имаше няколко кресла, покрити с кожи от местни животни, на земята беше просната кожата на голям хищник заедно с главата, имаше и малка библиотека за книги и дискове, подпространствена радиостанция и часовник от чудновато полупрозрачно вещество, което непрекъснато променяше цвета си. Стените бяха облепени с обяви за издирвани престъпници, поставени в рамки. Чандлър бе убил или заловил всеки един от тях.