Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 40

Понякога някой от прогонените самци, изгубил търпение, изплуваше до брега, при щастливците, като ревеше предизвикателно с хрипливия си бас. Крайбрежните скали отвръщаха с многогласно боботещо ехо.

Самецът, до чието семейство бе припълзял неканеникът, се отправяше тромаво насреща му върху несръчните си перки нозе и битката пламваше. Размятваха се огромните жълти бивни, сблъскваха се полуизправени туловищата, дългите зъби раздираха кожата на врага, после единият боец, най-често нападателят, гузен, неуверен побягваше назад да заеме мястото си върху Скалата на очакващите.

Ако не днес — утре, ако не утре — догодина! Щастието на победата все някога можеше да го споходи.

А отсреща, под скалата, която заграждаше залива от север, лежаха старите, болните и умиращите самци, които не можеха вече да се надяват — Скалата на безнадеждните. Едва доплували дотук, след дългия поход през морето, те лежаха безмълвни и примирени върху чакълестата, неудобна основа на скалите с обърнати към залива очи. Какво ли виждаха сега тези блуждаещи, мътни погледи, какви ли видения от младостта, когато и те са ревали така тържествуващо, окръжени от самките си и палавата дружина на децата? А може би нищо не гледаха, нищо не си спомняха, затъпели от старост и изтощение. Лежеха в безчувствена апатия и очакваха само смъртта.

Там, на брега, в дъното на залива животът кипеше. Кривата перка лежеше сред стадото между петнадесетте самки на Стария морж, който надигаше често глава, хриптеше и се заканваше гневно всеки път, когато някой мъжкар приближеше дома му или когато някоя женска опитваше да се отлъчи от стадото…

След като Схванатия бе напуснал леденото поле, Кривата перка бе изчакала от предпазливост още няколко часа върху леда. Повече не бе могла. Като всички моржици и тя беше длъжна да поеме към север по Големия път, опиянена от пролетта и слънчевия блясък. Нищо не би могло да я възпре: ни мъгли, ни бури, ни хищници. Тихия залив зовеше с непреодолима сила към скалистия си бряг, където отсядаха всяко полярно лято, където бяха отсядали и майка й, бабите й, прабабите й — всяко лято, все на същото място, на голия, жадуван бряг. Тъй — от векове, от хилядолетия. Покорна на този зов, Кривата перка бе взела отново на гръб детето си и все така на гръб, плувайки без почивка дни и нощи, го бе донесла на брега…

Но тук я чакаха нови грижи, нови тревоги.

Моржиците вече бяха свикнали с Острия нокът, приели го за член на своето семейство, макар и несръчен, уродлив събирач на миди, но Стария морж все не скланяше, все не се примиряваше с потомъка на вражето племе. Щом прогонеше някой досаден съперник, той отново се заклащаше към мечето, като пръхтеше заплашително с размахани бивни. Напразно Кривата перка препречваше пътя му с тялото си, напразно му обясняваше с кротко, ласкаво мъркане, че това е нейното дете. Той я избутваше грубо и продължаваше да гони нежелания гост. И добре, че Острия нокът беше пъргав; добре, че вече се бе оправил след раняването си, иначе не би могъл да оцелее дълго. Той отскачаше ловко назад, свиваше уши, съскаше ядно, а когато Стария се прибереше сред моржиците или се спуснеше да пресрещне някой нов пришелец, отново се сгушваше до майка си, готов всеки миг да побегне към скалите. Струваше му се, че повечето време прекарваше в бягане край стадото. Все там, на края, свикна да лежи и Кривата перка, по-близо до детето си.