Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 28

Петър Бобев

Вече странеше от стадото. Другите моржици все още не свикваха с белия кожух на детето й, все още го срещаха със заплашително ръмжене и вдигнати зъби, когато по погрешка вместо към дойката си се отправяше към тях.

След малко от водата изскочи Счупения зъб, осиротялото моржче, отслабнало и измършавяло. След загубата на майка си то се бе въртяло там, на онова злокобно място три дни, докато акулите отмъкнаха в дълбините трупа й. После гладът го надви. То последва стадото. Но щом се приближеше до някоя кърмачка, тя го изгонваше с гневно ръмжене. Пазеше млякото си само за своето дете.

Счупения зъб често опитваше да си налови миди сам, както правеха връстниците му. А не можеше. Осакатеният бивен не вършеше работа. При това нямаше и кой да го научи на това изкуство. И ето, дни наред той се мъкнеше след стадото, гонен и навикван, побеснял от глад. Само понякога успяваше да хване сред скалите някой калкан или морска лястовица, но можеха ли те да заситят дивия глад на растящото му тяло? И изведнъж толкова месо, толкова храна.

Счупения зъб опита да се вмести сред другите моржчета. Не успя. Майките пак го изгониха. Тогава той пропълзя до мечето, изгледа учуден бялата му козина и толкова. Повече не му обърна внимание. Сега най-важното беше да се нахрани.

Моржовете заситиха глада си и един след друг изоставяха обилната гощавка. Някои се изпъваха да се препичат на слънце, други се гмурваха в морето и отплуваха към леговищата си.

Дръпна се назад и Счупения зъб, търкулна се по гръб, обърна се на една страна, после на друга. Вече можеше да играе — нали стомахът беше пълен.

Така го видя Острия нокът. Отгатнал в това движение призив за игра, той скочи отгоре му с беззлобно ръмжене. Ала Счупения зъб не мислеше за игра, и то с такъв другар. Наслоената през толкова поколения омраза към бялата козина разтърси цялото му същество. Той се извъртя и перна с лапа Острия нокът по носа.

Мечето се спря за секунда смаяно, обидено от несправедливата грубост. После зверът в него се събуди и то връхлетя настървено. Битката се разрази внезапно, яростно и диво. Потомците на двата вечно враждуващи рода се вкопчиха отново в непрекъсналата през вековете битка. Счупения зъб беше едър, два пъти по-тежък от противника си, с яки мускули, но затова пък мечето беше по-пъргаво. То се мяташе бързо, отскачаше, нападаше и все се оказваше отгоре, все победител, наследствен победител над моржовото племе.

Внезапно прокънтяха тревожни, отсечени почуквания. Някой морж бе усетил близостта на враг и удряше с бивни по леда, предупреждаваше. Стадото наскача. Майките избутваха децата си сред вълните и се гмурваха след тях. Една след друга — една след друга. И само за няколко секунди брегът опустя.

Тогава от тундрата иззад наблъсканата от прилива и бурите ледена грамада се зададоха в тромав галоп няколко бели мечки. Те притичаха направо, без да се оглеждат, като прескачаха ледените процепи, свличаха се из снежните ровини и се носеха към брега, отдето долиташе миризмата на обилната плячка.

Тюлените отдавна бяха изчезнали. От водата надничаха стотина мустакати глави. Моржовете само бяха отстъпили временно, за да заемат по-изгодна позиция за бой. Знаеха, че на сушата трудно биха устояли срещу пъргавината на мечките. Във водата беше друго. Тук те не бяха ония непохватни дебелаци от брега, а силни и пъргави бойци, въоръжени с опасни бели саби. И никоя мечка не би се осмелила да ги нападне, особено така, както бяха сега, в многобройно стадо, готови да защищават до смърт децата си.