Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 24

Хигинс видя инстинктивното й движение и в очите му се четеше въпрос. Никол му отправи хилава усмивка. След минута, все още учуден от свенливостта й, той се зае с картата си. Преди да успее да избяга от безпокоящото я присъствие на капитана, гласът му я възпря.

— Ник, къде, по дяволите, си сложил черните бричове, които купих от Бостън по време на предишното ни пътуване?

Тя въздъхна примирено и знаейки, че часовете на свобода са приключили, неохотно влезе в личните помещения на Сейбър.

Сейбър, все още гол стоеше пред дъбова ракла с едно отворено чекмедже и ровеше из съдържанието му. За момент Ник бе пленена от безусловната красота на това позлатено от слънцето, здраво мъжко тяло. Той беше висок над шест фута Аполон, с перфектни пропорции от добре оформената му, чернокоса глава, до петите на аристократично тесните му стъпала. Тя отчаяно желаеше да може да гледа голотата му, почти езическата му красота със същото безразличие, с което гледаше всеки друг член на екипажа. Но не можеше. Сейбър я разстройваше, караше я несъзнателно да усеща прикритата си женственост. Напоследък тези нахлуващи у нея чувства бяха нараснали до такава степен, че превръщаха обикновено уверените й движения в несръчни.

И този път не беше по-различно. Щом Сейбър се обърна и я изгледа нетърпеливо, тя прекоси стаята и се спъна в малка, дървена табуретка. Бързите действия на Сейбър, който скочи и я улови за раменете, я спасиха от пльосване на пода пред него.

— Спокойно, младежо. Това, че бързам, не значи, че очаквам да паднеш в краката ми — ухили се той. Зъбите му изглеждаха много равни и бели на фона на черната брада.

Никол отново бе завладяна от онова нежелано усещане, което я оставяше без дъх. Толкова силно съзнаваше присъствието на голото му тяло, на топлата му, ухаеща на море близост, че в един ужасяващ миг си помисли, че ще се разтопи в ръцете му. Но тя потисна една въздишка и бързо се свести. Мозъкът й бучеше и й повтаряше — помни, че той те смята за момче!

Тя се дръпна от ръцете му и измърмори.

— Тези бричове са тук в морската ракла, точно където ми казахте да ги поставя.

— О, така ли съм направил — той й отвърна доста безгрижно, но между извитите, черни вежди се появи бръчица на озадачение. — Нещо не е наред ли, Ник? — неочаквано попита той.

Тя бързо си събра акъла и измрънка.

— Не. Просто при това пътуване още не мога да свикна с люшкането на кораба. — Когато той я освободи, оглеждайки я внимателно с присвити очи, тя въздъхна с облекчение.