Читать «До Чикаго и назад» онлайн - страница 54

Аз и сега, като се вгледах в американските градове, право да си кажа (моля да не се забравя ни минута, че в тези пътни бележки аз излагам моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите), никак не ми паднаха на сърце. Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета… при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способност да изобразят усмивка… У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват… Е, ами кога ще живеем?…

Но, от друга страна, кога сравним положението на работното население в американските градове с това на Лондон, изведнъж се хвърля в очи благоденствието на първите и мизерията на вторите. Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабрики-те, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!… А пък, от друга страна, не знаеш, дявол да го вземе, как да си обясниш туй ламтение на богатите американки да се женят за европейските барони и барончета!… Полудели от злато!… Та и мъжете, като дойдат във Франция, Швейцария, Италия, Саксония — приятно им е да конкурират с разни маркизи и графове и лигите им текат за титли и декорации. Такива са навсякъде всички parvenus. (Ох, я ме остави, нени Димитраки, че каквото ме е втресло!… Иде ми на ум нашата прокопсана аристокрация… Нека да тръгнем веднъж ний с бай Ганя по Европа, па запя щем една песенчица и за аристократите… Създателю всеблагий! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българска гражданска и военна аристокрация?…)