Читать «До Чикаго и назад» онлайн - страница 26

Прощавай, Ниагара! Много е кратьк животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!… (А бе не се знае! Здраве да е, па и берекет… Ами!) Изпищя нашият локомотив, потегли тренът, завъртя се околността, завъртя се гората и покри водопадите. Захвърчахме из монотонната Канада. Сума градовце се премрежваха из пътя ни, но в тях само локалните тренове се спират, а нашият бърз трен ги удостояваше само с едно поздравление с пищялката и бързаше да избегне дима на фабриките им. Село в европейски смисъл аз не можах да забележа из пътя нито в Канада, нито в Щатите, които пресякохме. Или ще видиш градовце, уредени с правилни улици, с газово или електрическо осветление, с три и четириетажни домове, с трамваи, с мрежа железници и множество фабрични тръби; или отделни ферми, или сега заселени, на прясна изсечена гора, отделни колибки, обитателите на които си пробиват път с ралото. Но едва успеят да се заселят няколко къщи, ето ти изниква фабрична тръба и, току видиш, тихото земледелческо поселение се обърнало на задимен индустриален градец. Земеделческа Америка не можах да видя: тя е по̀ на юг. Но затуй пък от фабрики и железници — аман! Ние правим от Ню Йорк до Чикаго 1600 километра път и по целия път има най-малко по две линии релси. На всеки пет минути ще изфучи или отляво, или отдясно някой трен. И какви тренове! От 30, от 40, от 50 вагона. И какви вагони! Ту във форма на големи кола, ту във форма на бъчви, ту като кафези. И всичко това не отива баласт да носи, а е задръстено със стоки! Особено впечатление прави това бясно движение нощно време. Освен сигналните свирки, на всякой локомотив има камбана, която през нощта почти постоянно равномерно бие. Ти чуваш мерните удари на камбаните, които напомнят начина, по който у нас възвестяват часа на погребението, и ежеминутно се стряскаш от треновете, които един отсам, други оттам, трети над главата ти, по мостовете, като че дращят в нашия трен и мигом изчезват в мрака; едва успяваш да чуеш еднъж само удара на камбаните. И туй деня и нощя — всеки божи ден!

Стъмни се. Ние седим с Филарета в салона за пушение и си беседваме. Тренът лети. По едно време през прозорците блесна електрическа лампа, друга, трета, цели стотини наведнъж! Ние сме в един голям град. Шум, писък, камбани, тренове режат по всички направления и мигом всичко утихва. Che cosa! Гледам през прозореца — тренът ни посред една широка река; бреговете заедно с електрическите фенери се въртят. Значи, ние се движим. Как, по водата! Отварям прозореца, надниквам и гледам един машинист спокойно си пуши лулата под прозореца; значи, ние стоим. Не, не стоим — целият град се върти пред очите ни! Погледвам през отсрещния прозорец на вагона — виждам един трен с пасажери, които бяха в другия вагон на нашия трен. What’s the matter? Твърде просто. Нашият трен, както върви, посмалява хода си, разделя се надве, влиза върху един параход с два реда релси и този параход ни кара на отсрещния бряг. Този град беше Detroit. Втори град, тъй осветлен с електричество, аз не видях.