Читать «Една нощ» онлайн - страница 4

Те вървяха мълчаливо. Тя се бе притиснала до него, с отпусната на рамото му глава, и през дрехите си той усещаше познатия овал на нейното нежно, малко скулесто лице.

— Утре рано тръгваме. Няма да поправям нищо тук. След обяд сме в София — рече той и след това добави: — Да вървим сега да спим, докато е време.

Тя не отвърна нищо, само послушно ускори крачките си. Хотелът беше тъмен и тих. Те бяха единствените пътници днес. Сега стаичката им се видя още по-изкривена и гола, но ароматът на липите, който я изпълваше, още по-дълбоко пронизваше, просмукваше телата и съзнанията им, оставаше там и вършеше някаква скрита за самите тях работа. Още от пристигането една странна отпадналост, някакво чудновато раздвоение — от една страна, леко безчувствие и в същото време страшна изостреност за всичко, неусетно и постепенно растеше в дълбочините им, като непобедим прилив. Той пръв почувствува тоя вътрешен смут, но веднага поиска да се успокои: навярно — жегата, умората от пътя, неочакваното спиране тук…

Младата жена бързо се съблече и легна. Той се наведе, както всяка вечер, и я целуна за лека нощ. Тя го гледаше сега с големи сериозни очи и устните й отвърнаха като уморени. Той угаси светлината и отиде в своето легло. Далеч в тихата нощ, откъм киното, идеше с тенекиено звънтящ глас някаква оперетна ария. През прозорците влизаше светлината на уличната лампа и върху бялата стена можеше да се прочете закаченият „Правилник на хотела“.

Въпреки очакването си той не можеше да заспи. Последните няколко часа и всичко, което непосредно го окръжаваше тук, действуваше не само върху чувствата, но и на съзнанието му. Всички събития и неща бяха променили местата си, явяваха се в други съотношения, изпъкваха в нова светлина и тоя неочакван свят, съграден от същите елементи, който много приличаше на предишния, беше все пак съвсем различен и сега — единствено истинският. Той знаеше, че сам е частица от тоя нов свят, и с любопитство гледаше към другия, в който допреди малко смяташе, че живее. То не беше възвръщане или оглеждане на миналото — то бе просто ново зрение, насочено към всички неща и най-вече към самия него. Всъщност всичко това сега не беше така отчетливо и ясно в съзнанието му, но с цялото си тяло и душа той се почувствува изведнъж далеч от сегашното, виждаше всяка дреболия на предишното съществувание, но с такова спокойно учудване, както пеперудата би гледала пашкула, от който току-що е изхвръкнала. И — странно нещо! — в това нямаше никакъв смут, а едно безгранично равнодушие и още — някаква внезапна самотност, която той за първи път усещаше така непобедимо.

Прошумоля ветрецът в клоните на дървесата, по стените заиграха сенки, прясна ароматна вълна влезе в стаята. Някъде навън меко претрополя волска кола и заглъхна. Нощта беше светла, спокойна, бистра, като огромна безшумна река, която тече в небесното пространство. Той се понадигна на лакът и запали цигара. Кибритеното пламъче освети за миг и другото легло. Младата жена се бе обърнала към стената, лицето й не се виждаше, само едното рамо се показваше над леката завивка. Спеше ли тя? Или и в нея се вършеше същата тая тайнствена работа, предизвикана бог знае от що в това случайно място, без никаква видима причина? Щеше ли някога да узнае той — ако в тоя час и тя лежеше като него с отворени очи — всичко, което изпълва нейната малка глава? Той смукна надълго цигарата. А би ли могъл той да й каже това, което става сега с него? Не, не, разбира се! Но дори и да би го казал, ще го разбере ли тя? Цигарата отново блещукна в мрака. Отношенията между хората са толкова неуловими, тъй заплетени — като мрежа от по-тънки и по-дебели нишки, които свързват на пръв поглед човеците. Ала това е само видимост, мрежата е само на повърхността, не влиза навътре, дето живее нещо затворено, неизвестно за самия човек и съвсем чуждо за другия.