Читать «Сватбата на Беки Б.» онлайн - страница 237
Софи Кинсела
— Цяла година — почесва се Люк. — Това е нещо повече от почивка.
— Може да е и по-кратко. Или по-дълго. Важното е, че можем да решаваме в движение. Ще бъдем свободни духове, за първи и последен път в живота си. Без връзки, без ангажименти, без нищо, което да ни задържа никъде…
— Беки, миличка! — виква ми татко от колата. — Сигурна ли си, че ще ти позволят да качиш шест куфара на самолета?
— Няма нищо. Ще платим за допълнителен багаж — отговарям и се обръщам към Люк: — Е, какво ще кажеш?
Люк мълчи. Сърцето ви се свива от страх. Имам ужасното предчувствие, че ще се върне към старата си същност. Към стария работохолик Люк.
После той вдига глава. И върху лицето му зървам уморена усмивка.
— Имам ли избор?
— Не! — сграбчвам му ръката. — Нямаш!
Значи ще обикаляме света! Ние ще бъдем пътешественици!
— Тези последните са много леки! — провиква се татко и размахва куфарите във въздуха. — Има ли нещо в тях?
— Не, празни са! — Обръщам се към Люк със светнали от радост очи. — О, Люк, ще бъде страхотно! Това е единственият ни шанс да избягаме от всичко за цяла година! Година на спокойствие. Само ние двамата. И нищо друго!
Мълчание. После Люк ме поглежда и по устните му заиграва дяволита усмивка.
— И вземаме два големи празни куфара, защото…
— Е, човек никога не знае — свивам рамене. — Може по пътя да си харесаме нещо. Пътешествениците задължително трябва да подкрепят местните икономики… — И не довършвам, защото Люк се разсмива.
— Какво?! — изричам възмутено. — Истина е, нали?!
— Да бе, права си — трие Люк очите си. — Така е. Беки Блумууд, обичам те!
— Вече съм Беки Брандън, май забрави! — срязвам го аз и си поглеждам отново красивата халка. — Госпожа Ребека Брандън!
Обаче Люк клати глава.
— Беки Блумууд е единствена и неповторима! Никога не спирай да бъдеш себе си! — Взема ръцете ми в своите и се втренчва в мен така, сякаш чете душата ми. — Каквото и да правиш, никога не спирай да бъдеш Беки Блумууд!
— Ами… добре — отвръщам слисано. — Няма.
— Беки! Люк! — достига до нас гласът на мама през моравата. — Време е за тортата! Греъм, включи светлинките!
— Веднага! — провиква се в отговор татко.
— Идваме! — провиквам се и аз. — Само изчакай да си сложа отново венеца!
— Позволи ми! — Люк взема розовия венец и го поставя върху главата ми усмихнато.
— Глупаво ли изглеждам? — питам го аз, като правя физиономия.
— Да, много. — Той ме целува, после се изправя и ми помага да се изправя и аз на крака. — Хайде, Беки Б.! Публиката ти те очаква!
И докато вълшебните светлинки наколо заливат с блясъка си цялата градина, ние тръгваме през здрача по влажната трева към сватбеното тържество, вплели здраво ръце един в друг.
----------------------------------------------------------------------------
