Читать «Роня, дъщерята на разбойника» онлайн - страница 66

— Жалко, че твоята майка не те е научила и на малко здрав човешки разум, щом като тъй и тъй е започнала.

Върна се обратно при Ловис и заобяснява. Бирк е уморен, каза й тя, после млъкна. Свлече се на каменната площадка до майка си, скри лице в скута й и заплака, но не чак така, че да се срутят планините, ами просто си плачеше тихичко и беззвучно.

— Знаеш защо съм дошла — рече Ловис и Роня промълви през сълзи:

— Сигурно не за да ми донесеш хляб!

— Не — отвърна Ловис и я погали по главата, — хляб ще получиш, когато си дойдеш у дома.

Роня подсмръкна.

— Никога няма да се върна у дома.

— Да, в такъв случай ще се стигне дотам, че Матис ще се хвърли в потока — рече Ловис спокойно.

Роня повдигна глава.

— Ще се хвърли в потока ли? Заради мен? Та нали дори не споменава името ми?

— Да, докато е буден — потвърди Ловис. — Но всяка нощ той плаче и те вика в съня си.

— Откъде знаеш? — попита Роня. — Той върна ли се вече при теб в постелята? Не спи ли при Пер Черепа?

— Не — отвърна Ловис. — Пер Черепа не може да го изтърпи. А и аз едвам издържам. Но до него трябва да има някой, за когото да се хване в най-трудните мигове.

Тя дълго мълча. Сетне продума:

— Знаеш ли, Роня, тежко е да гледаш как някой се измъчва тъй нечовешки.

Роня усети, че оня плач, дето щеше да срути планините, сега се кани да избухне. Обаче стисна зъби, възпря го и тихо попита:

— Ами ти, Ловис, ако ти беше дете и имаше баща, който се е отрекъл от теб тъй сурово, та дори не иска да споменава името ти, ти щеше ли да се върнеш при него? В случай че дори не е дошъл да те помоли?

Ловис помисли малко.

— Не, нямаше да се върна. Ще трябва да ме помоли за това — непременно!

— А Матис никога няма да го направи — въздъхна Роня.

Тя зарови отново лице в скута на Ловис и безмълвно напои грапавата й вълнена пола със сълзи.

Настъпи вечер, а с нея мрак, дори най-трудните дни имаха край.

— Иди си легни, Роня — заръча й Ловис. — Аз ще поседя тук да подремна малко и още щом се развидели, ще си тръгна.

— Искам да заспя на коленете ти — помоли Роня.

— А ти да ми изпееш Вълчата песен.

Спомни си как самата тя се бе опитвала да пее Вълчата песен на Бирк. Но скоро й беше омръзнало и повече песни в живота си нямаше намерение да му пее, това поне беше сигурно.

Но Ловис запя и светът отново стана такъв, какъвто трябваше да бъде. Роня потъна в дълбокото спокойствие на детството и заспа под звездите с глава върху коляното на Ловис. Събуди се, когато съвсем се развидели.

Ловис я нямаше. Но сивият й шал обгръщаше Роня. Усети топлината му още със събуждането си и пое дъха му, ето я моята Ловис, помисли си тя, шалът й мирише малко като онова зайче, което някога имах.

Оттатък при огъня седеше Бирк, сгушил глава в ръцете си, медночервената коса падаше и закриваше лицето му. Изглеждаше така изоставен и безутешен, както седеше там, че на Роня й дожаля. Забрави всичко друго и повлякла шала след себе си, тръгна към него. Поколеба се за миг, той може би искаше да бъде оставен на мира.

Накрая все пак попита:

— Какво има, Бирк?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.