Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 153

Защо нямаше още? И него щеше да носи. Кой се отказва от богатство? Особено сега, когато вулканът засипва пещерата, когато няма друго злато… Само това на рамото му…

Калният дъжд спря, но вулканичната пепел продължаваше да се стеле. Мълниите раздираха черния облак, който забулваше половината небе. Под дърветата беше тъмно, влажно, задушно. Пепелта не достигаше долу, полепваше по мокрите листа на многоетажните листнати корони като гигантски филтър. И само когато вятърът разлюлееше дървесните върхове, надолу се изръсваха недооцедените кални капки. Все по-рядко пробиваха листния похлупак нажежените вулканични бомби. Падаха сред локвите, където дълго цвърчаха и изригваха като гейзери стълбове от пара. Земята бучеше, стенеше, ръмжеше, заканваше се. Сякаш всеки миг можеше да се продъни, черният облак да се срине като тежка скала.

Жозеф се движеше по някаква животинска пътечка, тиха и безлюдна. Само той. Никакъв живот — ни звяр, ни птица. Безмълвие върху фона на непрекъснатия приглушен тътен на мълниите и вулкана.

Още по-добре! Зверовете избягали, диваците, уплашени, свити в колибите си, молят демоните да ги пощадят. Какво по-хубаво! Само тъй би могъл да се измъкне безнаказано, бързо, без да се крие. Сега имаше само една грижа — да отнесе златото, да го отмъкне по-скоро до реката. Пътеките винаги водят до реките. Той ще си направи нов сал. Тук всеки ручей, всеки поток, всяка речица води към Луалаба, а тя надолу — в Конго. Няма да се заблуди. Веднъж да се отскубне от черните великани, да навлезе сред пигмеите! От тях ще вземе всичко, което му е необходимо. Знае как да ги спечели. Та нали е половин банту. Познава детинските им душички… Или ако не сал, то някой дънер. Толкова дънери влачи реката, дънери и плаващи острови от трева. Нали така стигна до плантацията на братовчеда му оня нещастник, който им даде картата, който ги упъти насам, към Огнената пещера…

Веднъж да стигне до реката!

Стана по-светло. Почнаха да се чуват отделни несмели птичи гласове, да се мяркат антилопи, дървесни дамани, зайци. Страхливо се заобаждаха маймуни. Значи черният облак се бе поотдръпнал или пък Жозеф бе излязъл от сянката му, бе избягал далеч от вулкана. Вече не падаха и вулканични бомби.

Можеше да поспре, да поседне, да си отпочине малко. Чудно защо се изморява тъй скоро? Друг път издържаше повече. Защо болеше така раната от одраскването му в златото? Защо се бе зачервила толкова?

Той седна на един дъсковиден корен. Остави и торбата. Сложи ръка отгоре й да я чувствува до себе си, на сигурно. Избърса с кърпа лицето си.

Някой ахна отсреща в шумата. Жозеф трепна. Взря се нататък с уплашени очи. На височина три-четири метра се бе прилепила към тънкия ствол малка маймуна колобус. Стоеше неподвижна и трепереше. Очите, облещени от ужас, се взираха в една невидима точка сред зеленината.

Жозеф знаеше. Само змия може да изплаши така маймуните. Каквато и да е змия — отровна, безвредна, малка или голяма. Дори гущер. Всяко влечуго. Бягат и крещят. Но пред питона се вцепеняват. Замръзват. Изгубват волята си.