Читать «Децата на капитан Грант» онлайн - страница 34

— И за вас има какво да правите, драги Паганел — отговори Гленарван.

— Какво именно?

— Това, което правим ние!

В това време „Дънкан“ следваше с необикновена бързина пътя на Веспучи и Магелан. На 15 септември той пресече Тропика на Козирога и взе курс по посока на прочутия пролив. На няколко пъти се показаха на хоризонта като едва забележима линия ниските брегове на Патагония. Разстоянието до тях беше повече от десет мили и прочутият Паганелов далекоглед позволи на учения да добие само смътна представа за тия американски брегове.

На 25 септември „Дънкан“ се намираше на ширината на Магелановия пролив и навлезе в него без колебание. Параходите, които отиват в Тихия океан, предпочитат обикновено този път. Точната дължина на пролива е само триста седемдесет и шест мили. В него корабите с по-голям тонаж намират навсякъде дълбочина, дори и покрай самите му брегове, удобно дъно за пускане котва, множество сладководни извори, богати с риба реки, пълни с дивеч гори, на двадесет места леснодостъпни и сигурни котвени стоянки и въобще хиляди удобства, които липсват на пролива Лемер и на страшните скали на нос Хорн, дето вилнеят непрекъснато бури и урагани.

През първите часове на пътуването, т.е. по протежение на шестдесет до осемдесет мили, до нос Грегьри, бреговете са ниски и песъчливи. Жак Паганел не искаше да изтърве нито една гледка, нито една подробност на пролива. Преминаването щеше да трае само тридесет и шест часа и тая подвижна панорама на двата бряга, облени от вълшебната светлина на южното слънце, заслужаваше ученият да й се полюбува. По северното крайбрежие не се показа никакъв човек, само няколко нещастни фуегийци се лутаха по голите скали на Огнена земя²⁵. Паганел съжаляваше и дори много се разсърди, че не вижда патагонци, нещо, което развесели спътниците му.

— Патагония без патагонци — казваше той, — това не е вече Патагония.

— Имайте търпение, почитаеми географе — отговори Гленарван, — ще видим и патагонци.

— Не съм уверен в това.

— Но те съществуват — каза леди Елена.

— Много се съмнявам, госпожо, защото не ги виждам.

— Но все пак името патагонец, което на испански значи „големи крака“, не е дадено на въображаеми същества.

— О, името нищо не значи! — отговори Паганел, който упорствуваше само за да оживи спора. — Всъщност истината е, че никой не знае как се наричат!

— Възможно ли е това! — учуди се Гленарван. — Вие знаехте ли това, майоре?

— Не — отговори Мак Набс, — и не бих дал нито една шотландска лира, за да го науча.

— Все пак ще го научите, безразлични майоре! — продължи Паганел. — Ако Магелан е назовал туземците на тази страна „патагонци“, фуегийците ги наричат „тиремени“, чилийците — „каукалу“, карменските колонисти — „теуелчи“, арауканците — „уиличи“, Бугенвил ги нарича „чауа“, Фокнър — „теуелити“! Те самите се наричат с общото наименование „инаки“! Питам ви: какво може да разбере човек от всичко това и може ли народ с толкова много имена да съществува!