Читать «Кукла на верига» онлайн - страница 12

Всъщност поне се опитах да изляза, но в същия момент проклетата врата бе задръстена от някаква млада жена, която искаше да влезе. Просто едно момиче като всяко момиче — нямах нито време, нито желание да отбележа нещо повече от този факт. Тръгнах вдясно, и тя тръгна вдясно — засечка. Тръгнах вляво, и тя тръгна вляво — пак засечка. Подобна гледка можете да наблюдавате едва ли не на всяка крачка по градските тротоари, когато двама прекалено учтиви люде се стремят да се разминат, тъй че всеки да отстъпи на другия предварително избраната от него посока, при което и двамата единствено успяват тромаво да си препречват пътя — оставени на воля, където се срещнат две свръхчувствителни души, цялото това досадно фанданго помежду им може да продължи почти безконечно.

Колкото и възторжен любител да съм на майсторското „па де дьо“, все пак ми омръзна да бъда възпиран до безкрай и след още един напразен опит да се размина с непознатата, изкрещях нещо от рода на „Разкарай се от пътя ми“ и за да съм сигурен, че ме е разбрала, сграбчих я за рамото и силно я тласнах встрани. Стори ми се, че дочух тъп удар и болезнен вик, но хич и не обърнах внимание — ще се върна после да й се извиня, рекох си.

Върнах се далеч по-скоро, отколкото очаквах. Разминаването с момичето не бе ми струвало повече от няколко секунди, но тия няколко секунди бяха предостатъчни за мургавия мъж. Когато достигнах чакалнята, естествено, претъпкана до краен предел, от него нямаше ни следа — сред тази жужаща навалица би било трудно да откриеш и червенокож главатар в пълно бойно облекло. От друга страна, беше безсмислено да алармирам органите за сигурност на летището, защото докато се легитимирам и докато опиша случилото се, убиецът положително щеше да е преполовил разстоянието до града, но дори и да успеех да организирам незабавно преследване, шансовете за сполука бяха незначителни — в случая действуваха изкусни професионални престъпници, а такива хора винаги се подсигуряват с най-различни пътища за бягство. Върнах се назад, този път едва пристъпях — за по-бодра крачка нямах сили. Главата ме болеше зверски, но в сравнение със стомаха направо бе нищо. Чувствувах се ужасно, пътьом съзрях в някакво огледало пребледнялото си, окървавено лице, но от това състоянието ми ни най-малко не се подобри.

Тъкмо достигнах мястото на балетната сцена отпреди минута, когато двама едри униформени мъжаги с пистолети на кръста решително ме сграбчиха за ръцете.

— Имате грешка — възразих уморено, — затова бъдете така любезни и ме оставете да си поема дъх.