Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 50

„Мейси стрийт“ започва от „Сийвю роуд“, където е търговският център на Сикоум.

Имах късмет, че намерих пролука, за да паркирам колата си. Тръгнах да търся номер 7 или 9. Докато се озъртах, непрекъснатия поток от пешеходци — бели, черни и жълти, не преставаше да ме блъска. Сикоум наподобяваше разровен с крак мравуняк.

Оказа се, че на номер 7 има малко, неугледно шивашко ателие. Собственикът, китаец, застанал на прага, ми се усмихна с надежда. Продължих нататък. Номер 9 имаше по-обещаващ вид — една олющена врата между китайски ресторант и аптека.

На нея висеше табелка:

Стаи под наем. Има свободни места.

Влязох в полуосветено фоайе и усетих миризма на готвено, котки и боклук. Вляво имаше врата, на която пишеше Администрация. Почуках и влязох в малък кабинет. Зад старото, олющено бюро седеше негър и четеше резултатите от конните надбягвания. Беше прехвърлил седемдесетте, имаше бяла пухкава коса и тъмносин застаряващ костюм. Носеше очила с рогови рамки, а на главата му се мъдреше малка черна шапка.

Той остави бюлетина с резултатите пред себе си и ме изгледа с питаща, лукава усмивка.

— Какво ще кажете за утрешното надбягване в три часа, мистър? — попита той.

Приближих се до бюрото.

— Нищо не мога да кажа. Не се интересувам от конните състезания.

Негърът кимна.

— Така си и мислех, но си струваше да попитам. — Той ме огледа отгоре до долу и добави: — И не желаете да наемете някоя от стаите ми.

— Не. Търся мисис Стела Коста.

Негърът повдигна рунтавите си вежди.

— Чудя се, какво ли може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?

Усмихнах му се приятелски.

— Ако искате да научите, тя ще ви каже сама.

Той се замисли върху това, свали очилата си и си ги сложи отново.

— Тя не би ми казала и колко е часът.

— Жалко. Къде е стаята й?

— На мисис Стела Коста?

Изгледах го като ченге.

— Нямам време за губене. Къде да я намеря?

— Не тук. Със сигурност не тук. Напусна преди години.

Дръпнах един стол с права облегалка и седнах.

— Не чух как се казвате.

— Уошингтън. Наричайте ме Уошингтън. Милите ми покойни родители са имали чувство за хумор.

— Добре, мистър Уошингтън, кажете ми къде отиде тя.

Негърът извади мръсна носна кърпа, свали очилата си и започна да чисти стъклата им.

— Ние, жителите на Сикоум трябва да внимаваме какво говорим за другите хора — отговори той и ме погледна с присвити очи. — Налага се да повторя първия си въпрос: Какво може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?

Много пъти, когато работех с баща си, бях прибягвал до този подход. Знаех с кой ключ може да се отвори вратата. Измъкнах от портфейла си двадесет долара. Опипах ги, сгънах ги и го погледнах отново. Той вече беше сложил очилата си. Вгледа се в банкнотата, след това в мен.

— Виждам, че сте интелигентен млад човек — каза Уошингтън. — Смазката винаги подобрява работата на двигателя.

— Къде мога да намеря мисис Стела Коста?

— Добър въпрос. Къде, наистина, можете да я намерите? Аз съм честен човек и много желая да спечеля парите, които ми предлагате, но не мога да ги взема без да ги заслужа. Честно казано, млади човече, не знам къде е тя, но мога да ви разкажа част от историята й. Това представлява ли интерес?