Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 322

— На какво разстояние се намират? — попита Ели.

Спенсър рискува, надигна се за миг и погледна навън. В същия момент един куршум рикошира в рамката на прозореца, без да разбие стъклото.

— На около четирийсет метра.

Тя написа нещо и на екрана, вдясно от алеята за коли, се появи жълта линия. Беше дълга дванайсет метра и се извиваше към форда, но прекъсваше на метър-два от края на алеята.

— Не искам да изгори алеята за коли — каза Ели. — Гумите ще се разтопят, ако се опитаме да минем по нажежената земя.

— Може ли аз да натисна „ENTER“-а?

— Моля, заповядай.

Спенсър натисна клавиша, надигна се и присви очи, когато дъхът на „Годзила“ отново се спусна от небето. Земята се разтресе и от недрата й се надигна апокалиптичен грохот, сякаш планетата се разпадаше. Нощният въздух започна да вибрира оглушително и безпощадният лъч блесна по маршрута, очертан от Ели.

Преди „Годзила“ да превърне земята до половината на онези дванайсет метра в нажежена до бяло магма, двамата снайперисти пуснаха оръжията и се хвърлиха към превозното средство зад тях. Увиснаха на вратите на форда, а шофьорът подкара по замръзналото поле. Колата прегази оградата от бели дъски, прекоси ливадата и мина покрай първата конюшня. Когато лъчът на „Годзила“ угасна малко преди да стигне до алеята за коли и нощта отново стана тъмна и тиха, фордът продължаваше да се движи бързо в мрака, сякаш шофьорът възнамеряваше да кара, докато свърши бензинът.

Спенсър пое по селския път. Спря и погледна наляво и надясно. Нямаше други коли. Той зави надясно, към Денвър.

В продължение на няколко километра никой не каза нищо.

Роки пак се изправи, сложи лапи на предната седалка и се вторачи в пътя. Спенсър го познаваше от две години и знаеше, че кучето не обича да се обръща назад.

Ели притисна ръка до раната си. Спенсър се надяваше, че хората, които тя познаваше в Денвър, ще й окажат медицинска помощ. Лекарствата и медикаментите, поръчани по компютъра от различни фармацевтични компании, бяха останали в рейнджроувъра.

— По-добре да спрем в Копър Маунтин и да намерим друга кола. Хората от агенцията познават този шевролет.

— Добре.

Тя угаси компютъра и го изключи.

Планините бяха тъмни от вечнозелените растения и светлееха там, където имаше сняг.

Луната се намираше зад пикапа, а нощното небе пред тях бе осеяно с ярки звезди.

15.

Ив Жаме мразеше Вашингтон, окръг Колумбия, през зимата. Всъщност тя мразеше Вашингтон през всички сезони. Вярно, за кратък период градът беше приятен — когато разцъфтяваха черешите, но през остатъка от годината беше противен. Влажен, пренаселен, шумен, мръсен и тероризиран от престъпност. Пълен със скучни, глупави и алчни политици, чиито идеали бяха в панталоните им. Градът не беше подходящ за столица и понякога Ив мечтаеше да премести правителството другаде, когато настъпеше моментът. Може би в Лас Вегас.

Докато шофираше в августовската жега, тя бе нагласила климатичната инсталация почти на най-високата степен и вентилаторите духаха силно. Студеният въздух вееше в лицето й и надигаше полата й, но въпреки това й беше горещо. Част от топлината, разбира се, нямаше нищо общо с деня. Ив беше толкова възбудена, че би спечелила дуел с бик.