Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 312

Вместо да се подчини, Спенсър се приближи до Ели, докосна лицето й, погледна рамото й и попита:

— Тежко ли си ранена?

Тя притискаше с ръка раната си и се опитваше да не показва болката, но истината се четеше в очите й.

— Добре съм. Нищо ми няма. Само драскотина — каза Ели, но Спенсър видя погледа й към скимтящото куче и разбра, че тя лъже.

Тежката врата към кланицата не се беше затворила. Някой я държеше. Стрелецът отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Вторият човек беше Стивън Акблом.

Рой беше сигурен, че тази нощ ще бъде една от най-интересните в живота му. Можеше да е неповторима дори като първата нощ, която прекара с Ив, макар че не би й изменил, дори ако само се надяваше, че може да е по-хубава. Това беше невероятно стечение на обстоятелствата — залавянето на жената, шансът да научи какво знае Грант за организираната съпротива срещу агенцията, удоволствието да отърве този объркан човек от нещастието му и уникалната възможност да бъде с един от най-великите художници на века, насочил ръката си към материал, направил го известен. И когато всичко свършеше, вероятно дори съвършените очи на Еленор щяха да бъдат негови. В такава нощ действаха космическите сили.

Когато в стаята влезе Стивън, изражението на лицето на Спенсър Грант си заслужаваше загубата на най-малко два хеликоптера и един сателит. Гневът помрачи лицето и изкриви чертите му. Яростта на Грант беше толкова неподправена, че притежаваше пленителна красота. Но макар и ядосан, той се дръпна назад заедно с жената.

— Здравей, Мики — каза Стивън. — Как си?

Синът — някога Мики, а сега Спенсър — не беше в състояние да говори.

— Аз съм добре, но… живея скучно — продължи художникът.

Спенсър Грант мълчеше. Рой се смрази от изражението в очите на бившето ченге.

Стивън огледа черния таван, стените и пода.

— Обвиниха ме за жената, която ти уби тук в онази нощ. Поех вината и за нея. Заради теб, момчето ми.

— Той не я е докосвал — каза Ели Съмъртън.

— Нима? — попита художникът.

— Ние знаем, че не е докосвал жената.

Стивън въздъхна от съжаление.

— Е, да. Той не уби жената. Но беше готов да го направи.

— Съвсем не е бил готов — възрази Ели, но Грант още не беше в състояние да говори.

— Мисля, че беше — рече Стивън. — Ако бях малко по-умен и го бях окуражил да смъкне панталона си и първо да легне върху нея, после с радост щеше да вземе скалпела. Тогава щеше да бъде по-склонен да го стори.

— Ти не си ми баща — глухо каза Грант.

— Грешиш, милото ми момче. Майка ти твърдо вярваше в брачния обет. Аз й бях единственият. Сигурен съм в това. Накрая тук, в тази стая, тя не можа да запази нищо в тайна от мен.

Рой имаше чувството, че Грант ще се нахвърли като разярен бик върху баща си.

— Какво жалко кученце — каза Стивън. — Виж го как трепери и е увесило глава. Идеалният домашен любимец за теб, Мики. Напомня ми за начина, по който ти се държа тук в онази нощ. Когато ти дадох шанса да се извисиш духовно, ти беше твърде страхлив да се възползваш.