Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 16

Спенсър не можеше да се движи. Беше парализиран.

Вцепенението обаче му направи услуга, когато мъж, облечен в черно, се промъкна покрай дървото. Държеше оръжие, което приличаше на картечен пистолет „Узи“. Макар да не беше на повече от две крачки от Спенсър, мъжът се бе съсредоточил върху къщата, готов да стреля, ако жертвата му скочи през някой прозорец, и без да съзнава, че беглецът, когото търси, е до него. Мъжът видя отвореното прозорче на банята и замръзна на мястото си.

Спенсър пристъпи към действие, преди преследвачът му да започне да се обръща. Всеки, който имаше подготовка в специалните сили — ченге или федерален агент — нямаше да се даде лесно. Единственият начин да го обезвредиш лесно и тихо, беше да го удариш силно, докато още е изненадан.

Спенсър заби дясното си коляно в слабините на ченгето, опитвайки се да го вдигне над земята.

По време на операция някои полицаи от специалните сили носеха бандажи с алуминиеви чашки и кевларени бронежилетки. Този обаче не беше защитен и шумно изпусна въздуха от белите си дробове — звук, който не би се чул на повече от десет крачки в дъждовната нощ.

Докато го риташе, Спенсър хвана с две ръце картечния пистолет и го дръпна, завъртайки дулото по посока на часовниковата стрелка, преди мъжът да успее инстинктивно да изстреля поток от куршуми.

Непознатият падна по гръб на мократа трева и Спенсър се стовари върху него, повлечен от инерцията.

Макар че ченгето се опита да извика, болката от удара в интимните части го бе лишила от глас. Не можеше дори да си поеме въздух.

Спенсър можеше да го удари с оръжието в гърлото и да прекърши дихателната му тръба, която да го задуши със собствената му кръв. Ударът в лицето би разбил носа и вкарал частици от кости в мозъка.

Но Спенсър не искаше да убива, нито сериозно да наранява някого. Само му трябваше време, за да се измъкне оттам. Той удари полицая по слепоочието — но не с всичка сила — и повали в безсъзнание горкото копеле.

Мъжът имаше прибор за нощно виждане. Специалният екип извършваше нощно нападение в пълно бойно снаряжение и затова лампите в къщата не бяха запалени. Ченгетата имаха зрението на котки, а Спенсър беше мишката.

Той се претърколи в тревата, приклекна и стисна с две ръце картечния пистолет. Наистина беше „Узи“. Спенсър разпозна формата и тежестта. Насочи дулото наляво, после надясно, очаквайки атака на друг противник. Но наоколо нямаше никой.

Вероятно бяха изминали пет секунди, откакто мъжът в черно се бе промъкнал покрай фикуса.

Спенсър хукна по моравата, отдалечавайки се от къщата. Мокрите стръкове се впиваха в краката му, а клонките на азалиите се забиваха в прасците и дърпаха джинсите му.

Той хвърли картечния пистолет. Нямаше намерение да стреля по никого. Дори да го арестуваха и покажеха по новините, Спенсър предпочиташе да се предаде, отколкото да използва оръжието.

Той се провря през храстите, мина между две дървета и жасмин с фосфоресциращи бели цветове и стигна до оградата.

Още малко и щеше да избяга. Ако го забележеха, те нямаше да го застрелят в гръб. Щяха да изкрещят, да го предупредят, да се представят, да му заповядат да не мърда и да го хванат, но нямаше да стрелят.