Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 11
Джеймс Хадли Чейс
— Всичко е от лошото й настроение, синьор Дейвид — каза Торчи. — Тя иначе е много привързана към вас. Не й обръщайте внимание. Ще я купя за двеста хиляди.
Това означаваше, че брошката струва поне триста, а вероятно и четиристотин хиляди.
С несигурна ръка я взех и бавно се завъртях.
— Тя ви я даде, нали, синьор Дейвид? — запита Торчи, наблюдавайки ме внимателно.
— Не. Остави я на масата и забрави да я прибере.
— Нито една жена не би направила подобно нещо. Тя ви я е дала. Мога да ви намеря парите до четири часа.
— С тях мога ли да си купя паспорт?
Той направи гримаса.
— Мисля, че не. Паспортите струват много повече от двеста хиляди, синьор Дейвид.
— Добре. — Довърших уискито си, отместих стола назад и се изправих.
— Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири, Торчи?
— Значи не я продавате?
— Не смятам. Искам да си помисля.
— Ще ви дам двеста и трийсет хиляди. Това е последното ми предложение.
— Ще си помисля. А тъкмо сега искам петстотин лири.
Торчи извади дебела пачка с банкноти.
— Вземете повече. Вземете пет хиляди. Ето ви.
— Петстотин ще са ми достатъчно.
Той вдигна масивните си рамене и побутна към мен банкнота от петстотин лири.
Ако получите по-добро предложение за брошката, моля ви да ми кажете.
— Непременно — обещах, прибирайки банкнотата и брошката в джоба си.
— Луд, шантав, глупав маймунски син! — внезапно изквича Симона. — Ще ни съсипеш!
Торчи ме изпрати до вратата.
— Това е защото иска да й купя нова шапка — обясни той тихичко. — А вече има двадесет и шест. За какво й е още една?
— Не зная — казах, стискайки ръката му. — Не мисля, че разбирам жените.
Той ми намигна хитро.
— Но получаваш каквото поискаш, а?
— Не винаги — казах, слязох по стълбите и излязох сред горещината на улицата.
Четири мухи безцелно се разхождаха по тавана, а после се спуснаха с дразнещо бръмчене около леглото ми, преди отново да се върнат на тавана.
Лежах и ги наблюдавах.
Стаята ми се намираше на партерния етаж в блок зад площада на Скалата. Понякога, при силни жеги, когато всички прозорци на Скалата бяха отворени, чувах пеенето и музиката. Зависеше също и от посоката на вятъра. А много често изслушвах цялата опера безплатно.
Стаята не представляваше кой знае какво. Единственото хубаво нещо, което може да се каже за нея, е че беше чиста, защото аз си я поддържах. Мебелите бяха много вехти и мизерни, а тапетите ме караха да скърцам със зъби, ако се случеше да ги погледна.
Имаше легло, фотьойл, умивалник, парче килим и много лоша репродукция на „Пролет“ на Ботичели, окачена срещу леглото ми.
В нишата на прозореца имаше маса, върху нея бяха отрупани записките ми и подвързания с кожа ръкопис, върху който работех вече четири години. Под масата стояха справочниците ми, които струваха доста пари.
Със заема от Торчи си купих пакет цигари, хляб, салам и бутилка розе. Бях се нахранил и сега пушех, а чашата с вино се намираше близо до ръката ми. Беше осем и двайсет и седем минути. След като си тръгнах от Торчи, се разходих по улиците безцелно и напрегнато мислих. В седем часа не бях стигнал до никакво решение, затова се прибрах в стаята си. Всъщност решението не беше трудно — въпросът беше дали да запазя диамантената брошка или да я върна. За мое щастие тя не струваше много. Ако с нея можех да си купя паспорт, щях да се изкуша да я продам на Торчи. И въпреки, че не беше достатъчна да ме изведе от Италия, тя би ми дала възможност да си купя нови дрехи и да преживея икономично шест месеца, без да работя.