Читать «Масклин» онлайн - страница 5

Да ловуваш сам беше като да умираш всеки път по малко. Повечето от нещата, които ти преследваш, те преследват и те. А пък дори и да извадиш късмет и да убиеш нещо, как да го домъкнеш до къщи? За плъх например трябва цели два дена, включително нощите на открито, когато се налагаше да пропъждаш и други същества. Десет яки ловци можеха да се справят с много неща — и да ограбват гнездата на пчелите, и да ловят мишки с капани, и да хващат къртици, и какво ли не — но самотният ловец, ако няма кой да му пази гърба във високата трева, си е просто поредният обяд на всичко, де що има зъби и нокти.

За да има достатъчно ядене, са необходими много — и то ячки — ловци. Но за да има много — и то ячки — ловци, си трябва достатъчно ядене.

— През есента всичко ще се нареди — рече Грима, като му превързваше ръката. Беше го издраскала една белка. — Ще има и гъби, и плодове, и ядки — всичко ще има!

Да, ама гъби изобщо не поникнаха, а валя толкова много, че повечето плодове се скапаха още преди да узреят. Обаче ядки имаше в изобилие. Най-близката леска беше на половин ден път. Масклин можеше да мъкне по дузина лешници, ако строшеше черупките им и ги извадеше. Довличаше ги в една хартиена кесийка, намерена в кошчето за боклук. Това отнемаше часове наред, по целия път рискуваше да го нападнат ястреби, а пък храната стигаше само за един ден.

А после задната стена на бърлогата се срути навътре от всичкия тоя дъжд. Тогава беше почти приятно да се измъкнеш навън. Беше по-добре, отколкото да слушаш как някакви старци мрънкат по твой адрес, без да правят нещо като съществен ремонт. О, пък и огънят. На изхода на бърлогата ти трябва огън — и за готвене, и да отпъжда нощните зверове. Един път баба Моркий заспа и го остави да угасне. Дори и тя имаше достатъчно чувство за приличие, та се засрами.

Когато Масклин се върна нея вечер, той дълго гледа купчината мъртва пепел, после заби копието си в земята и избухна в смях — и се смя, докато смехът му премина в плач. Не можеше да погледне останалите. Наложи се да излезе и да седне навън, и след малко Грима му донесе в една черупка чай от коприва. Студен чай от коприва.

— Всички са много разстроени — пророни тя.

Масклин се изсмя глухо.

— Ами да, предполагам — каза той. — Направо ги чувам: „Ей, момче, трябва да домъкнеш някой фас. Тъкмо ми свърши тютюна.“ Или: „Тия дни хич не сме яли риба, я вземи намери време да слезеш до реката.“ Или пък: „Вие, младите, сега не мислите за нищо друго, освен за себе си и само за себе си, а ние едно време…“

Грима въздъхна.

— Те се стараят колкото могат — рече тя. — Само дето не могат да разберат. Когато са били млади, ние сме били стотици.

— Цели дни ще отнеме да запалим пак тоя огън — рече Масклин. Имаха стъкло от очила; за да свърши работа, беше необходим много, ама много слънчев ден.

Той безцелно подритна в калта.

— Писна ми — каза тихо. — Ще се махна.

— Но ти си ни необходим!

— Аз и на себе си съм необходим. Искам да кажа, що за живот е това?

— Но те ще умрат, ако ни напуснеш!

— Че те тъй и тъй ще умрат — рече Масклин.