Читать «Масклин» онлайн - страница 11

Докато този ном бе шарен като дъгата. Беше издокаран с дрехи в ярки цветове от толкова фин плат, че изглеждаше като опаковка от чипс; коланът му бе инкрустиран със стъкълца, ботушите му бяха от истинска кожа, а шапката — с перо. Докато говореше, безгрижно се потупваше по крака с кожен ремък, който се оказа поводът на плъха.

— Е? — сопна се той. — Отговаряй!

— Слязох от камиона — рече кратко Масклин, като държеше плъха под око. Той беше спрял да си чеше ушите. Изгледа го и се скри зад господаря си.

— Какво правиш тук? Отговаряй!

Масклин се стегна.

— Пътувахме — отвърна той.

— Какво е това „пътувахме“? — сопна се оня.

— Ами, да се движиш — рече Масклин. — Разбра ли? Идваш от едно място, отиваш на друго.

Явно тези думи оказаха странен ефект върху непознатия. Не че го направиха точно учтив, но пък успяха да премахнат режещите нотки в гласа му.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си дошъл от Навънка? — рече той.

— Точно така.

— Но това е невъзможно!

— Нима? — Масклин изглеждаше притеснен.

— Навънка няма нищо!

— Така ли? Извинявай — рече Масклин, — но ние идваме точно оттам. Това проблем ли е?

— Искаш да кажеш, че наистина идвате от Навънка?

— Май че да. Всъщност никога не сме се замисляли за това. А сега къде сме попа…

— И как изглежда?

— Кое?

— Навънка! Как изглежда?

Масклин погледна тъпо.

— Ами — рече той, — едно такова голямо…

— Да?

— И… ъъъ… има колкото си щеш от него…

— Да? Да?

— И, нали разбираш, има разни неща вътре…

— Вярно ли е, че таванът е толкова високо, та чак не се вижда? — рече номът, който очевидно вече не беше на себе си от вълнение.

— Не знам. Какво е това таван?

— Ей го на — рече номът, като сочеше нагоре към мрачния покрив, цял в греди и сенки.

— О, такова нещо не съм виждал — рече Масклин. — Вън е синьо или сиво и по него плуват едни бели работи.

— А, а… а стените са страшно далече и по земята расте едно такова като зелен килим, нали? — попита номът, като подскачаше от крак на крак.

— Не знам — рече Масклин още по-слисан. — Килим какво е?

— Олеле! — Номът се овладя и протегна трепереща ръка. — Казвам се Ангало — рече той, — Ангало де Галантерий. Ха-ха. Разбира се, това за вас нищо не значи! А ето го и Бобо.

Плъхът отявлено се усмихна. Масклин никога не беше чувал да назоваваш плъх по име, освен…, ако все пак трябваше да го споменеш някак, да го наречеш „вечеря“.

— Аз съм Масклин — отвърна той. — Става ли да слезем всички тук? Доста път бихме.

— Боже мой, ами да! Всичките ли сте вънкашни? Баща ми никога няма да повярва!

— Извинявай — рече Масклин, — не разбирам. Какво пък толкова? Бяхме вън. Сега сме вътре.

Ангало не му обърна внимание. Беше се втренчил в другите. Те се спускаха непохватно по въжето и мрънкаха.

— И старци даже! — рече Ангало. — И изглеждат точно като нас! Ни подострени глави, ни нищо!

— Нахал! — подхвърли баба Моркий.

Ангало престана да се хили.

— Мадам — каза той с леден тон, — знаете ли с кого говорите?

— С някого, дето е достатъчно малък, че да му нашляпам дупето — рече баба Моркий. — Ако изглеждах точно като тебе, момчето ми, щях да съм много по-окаяна. Подострени глави, няма що!