Читать «Нежна е нощта» онлайн - страница 9

След това писмата взеха да редеят, но той продължи да отговаря. В едно от тях тя казваше:

Бих желала някой да е влюбен в мен, да има момчета, които да ме ухажват както едно време, преди да се разболея. Но сигурно ще минат години, докато мога да помисля за такова нещо.

Все пак, когато поради една или друга причина отговорът на Дик закъснееше, следваше многословен изблик, зад който прозираше тревогата на влюбения: „Може би ви отегчавам“ или: „Боях се и предположих, че…“ и „Нощно време не мога да се отърва от мисълта, че може би сте болен“.

Дик наистина беше болен — имаше грип. Когато болестта мина, той бе много изтощен и прекрати цялата си кореспонденция, с изключение на деловите писма. Не мина много време и споменът за нея бе заличен от осезателното присъствие на едно момиче от щата Уискънсин, телефонистка в щаба в Бар-на-Оба. Имаше червени устни като от рекламен плакат и когато говореха за нея в стола, цинично й прикачваха прозвището „Дай ми линия“.

Франц се върна в кабинета си, изпълнен с чувство за собствено достойнство. Дик заключи, че той вероятно ще стане добър болничен лекар, по ясния и отсечен глас, с който мъмреше сестрите и пациентите — очевидно това идваше не от нерви, а от една огромна и безобидна суетност. Истинските му емоции бяха много по-дълбоко в него и той ги пазеше за себе си.

— А сега за това момиче, Дик — започна той. — Разбира се, иска ми се да те разпитам как си и да ти разкажа за себе си, но първо да поговорим за момичето, защото отдавна те чакам да ти кажа тези неща.

Извади от картотечния шкаф една папка, прелисти я, реши, че не му е нужна и я сложи обратно на мястото й. И започна направо да разказва.

Трета глава

Преди година и половина приблизително доктор Домлер получил не твърде ясно писмо от един американски джентълмен, живущ в Лозана, някой си Девъру Уорън, от рода Уорън в Чикаго. Уговорили си среша и един ден мистър Уорън пристигнал в клиниката с дъщеря си Никол, шестнадесетгодишно момиче. Тя очевидно не била добре и сестрата, която я придружавала, я извела да се разходят из околността, докато мистър Уорън се консултира.

Уорън бил необикновено красив мъж, изглеждал на по-малко от четиридесет години. Бил образец на хубав американец във всяко отношение: висок, с широки рамене, добре сложен — un homme tres chic, както доктор Домлер го описал на Франц. Имал големи сиви очи, зачервени от гребане по Женевското езеро, и всичко в него говорело, че той е от ония хора, които са видели света откъм най-добрата му страна. Разговорът се водел на немски, защото се оказало, че навремето той учил в Гьотинген. Бил нервен и очевидно много възбуден поради работата, за която дошъл.

— Доктор Домлер, дъщеря ми не е добре, главата й не е в ред. Пращал съм я при специалисти, наемал съм й болногледачки, два пъти я подложихме на сънна терапия, но положението се влоши, не е по силите ми да се справя и ми препоръчаха горещо да дойда при вас.

— Така… — казал доктор Домлер. — Най-добре да започнете от началото и да ми разкажете всичко.