Читать «Нежна е нощта» онлайн - страница 4

Втора глава

Беше влажен априлски ден, над Албисхорн косо се проточваха облаци, а долу в падините водите бяха замрели. Цюрих не е много различен от американските градове. Дик беше пристигнал преди два дни и чувствуваше, че нещо му липсва; сега разбра какво бе то: усещането, с което човек се движи по пътищата на Франция — увереността, че погледът обхваща всичко, което си струва труда да се види. В Цюрих имаше много други неща освен самия Цюрих — вдигнеш ли очи към покривите, сещаш се за планинските пасища, огласяни от хлопатарите на юници, а над тях — върховете; животът се редеше на пластове, извисяваше се към небесата, сини като на пощенска картичка. Алпийските земи, родината на часовниците и на въжените линии, на въртележките и на празничния камбанен звън, не са непосредствено пред очите на посетителя, докато във Франция лозниците никнат направо от земята под краката ти.

Веднъж в Залцбург Дик изпита още по-сложно усещане — че влиза в допир с един отминал век, чиито мелодии светът бе купил и заимствувал; в една от лабораториите на Цюрихския университет, докато докосваше внимателно кората на един мозък, той се бе почувствувал като майстор часовникар, съвсем различен от човека, който преди две години се носеше като ураган из старите тухлени сгради на университетската болница „Джон Хопкинс“, без да се замисля с ирония за призванието си, когато минаваше под огромната статуя на Христа в преддверието.

Все пак реши да остане още две години в Цюрих, защото не подценяваше ползата от часовникарското изкуство — съвършената прецизност и безкрайното търпение.

Днес той отиде да се види с Франц Грегоровиус от клиниката на Домлер на брега на Цюрихзее. Франц, който беше клиничен патолог, родом от Валдените⁶, няколко години по-възрастен от Дик, го посрещна на спирката. Беше сдържан и с осанка като на Калиостро⁷, която контрастираше със смирения му поглед; беше от трето коляно на рода Грегоровиус — дядо му бе преподавател на Краплен⁸, когато психиатрията е излизала от бездната на времето, за да стане наука. По характер беше горд, пламенен и стеснителен — ласкаеше се от мисълта, че е хипнотизатор. Първичното дарование на рода очевидно се бе поизчерпало, но Франц безспорно щеше да стане добър лекар.

По пътя за клиниката той каза:

— Разкажи ми военните си приключения. И ти ли си се променил като останалите? Все още си свеж като пролетно картофче. Имаш същото неостаряващо американско лице.

— Не видях нищо от войната — отвърна Дик. — Предполагам, че го знаеш от писмата ми, Франц.

— Няма значение — при нас имаме няколко души, нервно разстроени само от това, че са чули някъде далеч от тях да падат бомби. Имаме и няколко пациенти, които само са чели вестниците.

— Струва ми се, че това са глупости.

— Може и да са, Дик. Но нашата клиника е за богати пациенти и ние не споменаваме думата глупости. Кажи откровено, защо дойде, за да се видиш с мен или с онова момиче?