Читать «Стен» онлайн - страница 30

— И кой е твоят човек?

Махони отвърна с гримаса.

— Не мога да кажа.

— Полковник! Зададох ви въпрос!

Махони се изправи. Много добре му беше известно къде свършва приятелството и къде започват заповедите.

— Слушам, сър. Става дума за един от борда на директорите, Лестър.

— Лестър… знам го. Бях на церемонията при раждането му. Абсолютно верен във всичко, засягащо Империята. Е, разбира се, никой не е съвършен. Та значи Лестър има подозрения около този проект, така ли?

— И то големи. Торесен буквално изстисква кръвчицата на Компанията, за да го довърши. Едва поддържа някаква минимална печалба, за да останат акционерите му доволни. Въпреки това Лестър смята, че прави шашми със счетоводните книги.

— Това не е достатъчно. Дори аз не бих могъл да пратя Гвардията на Вулкан заради някакви си подозрения. Ще се лиша от целия си авторитет. По дяволите, нали аз лично основах цялата тази Империя върху принципите на свободното предприемачество и ограничих до крайност намесата на властта!

— А длъжен ли сте да вярвате в собствената си пропаганда?

Императорът се замисли за около секунда. След което отвърна със съжаление:

— Да.

— И какво да правим тогава?

Императорът се навъси, после въздъхна.

— Колко мразя да го правя. Но май нямам друг избор.

— Тоест?

— Тоест ще трябва да се лиша от един страхотен другар по пиячка. За известно време, разбира се.

Махони се изправи и викна ядосано:

— Не искаш да кажеш, че смяташ да ме навреш в онази забравена от бога дупка? Вулкан е толкова встрани от магистралата, че даже кометите свиват настрана от него и го отбягват!

— Да ми предложиш нещо по-добро?

Махони премисли набързо. А после поклати глава, допи си бърбъна и попита:

— Кога да тръгна?

— Искаш да кажеш, че още си тук?

Глава 9

Кръгът на въздушния люк се завъртя и прищрака. В камерата се стелеше гъст жълтеникав газ. Стен едва различаваше останалите работници в другия край на помещението.

Вътрешната врата на люка се отвори с плъзгане и Стен закрачи към работната станция през еднокилометровото полукълбо на Работна зона 35.

Беше пресметнал, че са минали около две години, плюс-минус няколко цикъла от началото на присъдата му. „Колко бързо лети времето, когато се забавляваш“ — помисли си той кисело.

Цистерните на равнището на пода бълбукаха и кипяха, нагоре към мостиците се издигаше мазна сивкава пелена. Стен запристъпва сред мръсната пяна покрай огромните буци кристал.

Спря до първата си станция и прегледа измервателните уреди, контролиращи потока на веществата, захранващи един от високите няколко метра балвани. Отне му половин час потене, докато премахне с горелката плъзналите по втория балван в участъка му тънки спирали на грануларния тумор. Изхвърли трошливата утайка от камъните-растения в най-близката цистерна и продължи през кипящата жълтеникава атмосфера.

Зона 35 представляваше изкуствен дубликат на някакъв далечен свят, където металите живееха свой собствен живот. Минералите „израстваха“, „разцъфваха“ и „умираха“.