Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 5

Първата целувка в живота й! Колко много беше мечтала за този миг! А и пейзажът беше прекрасен — летящите чапли, залезът, полуизсъхналата растителност с агресивната й красота, едва долавящата се музика. Отначало Мария се престори на възмутена, но след това го прегърна и повтори жеста, който беше виждала толкова много пъти в киното, списанията и по телевизията: притисна устни в неговите, като извиваше глава ту на едната, ту на другата страна в полуритмично, полумашинално движение. Почувства как от време на време езикът на младежа докосва зъбите й и това й хареса.

Но той изведнъж спря да я целува.

— Не искаш ли?

Какво трябваше да му отговори? Че иска? Разбира се, че искаше! Но една жена не бива да се издава по този начин, особено пред бъдещия си съпруг, в противен случай той до края на живота си ще счита, че тя твърде лесно приема всичко. Ето защо предпочете да не казва нищо.

Той отново я прегърна и целуна, но този път не толкова пламенно. След това спря, зачервен, и Мария разбра, че нещо не е наред, но се боеше да попита какво. Хвана го за ръка и тръгнаха към града, разговаряйки на други теми, сякаш нищо не се бе случило.

Същата нощ, намирайки с мъка думите, защото смяташе, че един ден всичко, написано от нея, ще бъде прочетено, и защото беше сигурна, че се бе случило нещо много сериозно, тя отбеляза в дневника си следното:

Когато срещаме някого и се влюбваме в него, имаме чувството, че цялата вселена е на наша страна; на мен това ми се случи днес, при залез слънце. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?

Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди.

На другия ден тя разговаря със своите приятелки. Всички те я бяха видели да излиза на разходка с бъдещия си „приятел“ — в крайна сметка не е достатъчно да имаш една голяма любов, трябва също така да показваш пред другите, че си много харесвана. Приятелките й бяха много любопитни да узнаят какво се бе случило и Мария, изпълнена с гордост, им каза, че най-хубавият момент настъпил, когато езикът му докоснал зъбите й. Едно от момичетата се разсмя.

— Ти не си ли отвори устата?

Изведнъж всичко й стана ясно — въпросът, разочарованието.

— Но защо?

— За да може езикът му да влезе.

— И каква е разликата?

— Не знам. Хората така се целуват.

* * *

Прикрити усмивки, съжалителни погледи — това бе тържествуващото отмъщение на момичетата, в които нито един младеж не се бе влюбвал. Мария се престори, че не придава голямо значение на случилото се, и също се разсмя, въпреки че душата й плачеше. Тайно проклинаше киното, което я бе научило, че трябва да затвориш очи, да обхванеш главата му с ръка, да си движиш лицето малко наляво, малко надясно, но което не показваше основното, най-важното. Съчини правдоподобно обяснение (не пожелах да ти се отдам веднага, защото не бях убедена, но сега открих, че ти си мъжът на живота ми) и реши да изчака следващата възможност.