Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 38

В края на тези шест месеца Мария бе внесла в банката шейсет хиляди франка, започнала бе да се храни в най-скъпите ресторанти, купила си бе телевизор (който никога не използваше, но й харесваше да го има в жилището си) и в момента обмисляше сериозно възможността да се премести в по-хубав апартамент. Вече разполагаше с достатъчно средства, за да си купува книги, но продължаваше да посещава библиотеката, която за нея бе мост към реалния свят, по-солиден, по-траен. Обичаше да разговаря с библиотекарката, която се радваше, че Мария най-сетне е срещнала някого и си е намерила работа, въпреки че не я попита, понеже швейцарците са срамежливи и дискретни (истинска лъжа, защото в „Копакабана“ и в леглото бяха точно толкова разкрепостени, весели или комплексирани, колкото всеки друг народ по света).

Из дневника на Мария, един скучен неделен следобед:

Всички мъже, независимо дали са ниски или високи, арогантни или стеснителни, симпатични или надменни, имат нещо общо: идват в бара със страх. По-опитните го прикриват, говорейки прекалено високо, по-срамежливите не успяват и започват да пият, за да прогонят това усещане. Но съм абсолютно сигурна, със съвсем малки изключения — и това са „специалните клиенти“, които Милан още не ми е представил, — че наистина се страхуват.

От какво се боят? Всъщност аз съм тази, която би трябвало да трепери. Излизам от бара, отивам на чуждо място, не съм достатъчно силна физически, не нося със себе си оръжие. Мъжете са много странни, нямам предвид само тези, които идват в „Копакабана“, а всички, които съм познавала досега. Способни са да се бият, да крещят, да заплашват, а умират от страх пред една жена. Може би не пред тази, за която са се оженили, но винаги има някоя жена, която ги плаши и ги подчинява на всички свои капризи, била тя и собствената им майка.

Мъжете, с които се бе запознала след пристигането си в Женева, правеха всичко възможно, за да изглеждат самоуверени, сякаш управляваха не само собствения си живот, но и целия свят. Мария обаче виждаше в очите на всеки от тях страха от съпругата, паниката, че може да не получат ерекция, че няма да успеят да се докажат като истински мъже дори пред една проститутка, на която плащат. Ако са си купили обувки, които не им харесват, се връщат в магазина с касовата бележка в ръка и настояват да им бъдат върнати парите. Но ако не получат ерекция, въпреки че са платили за компаньонката си, никога няма да се върнат в същия бар от страх, че историята се е разчула сред останалите момичета, което би било голям позор.

„Аз съм тази, която би трябвало да се срамува, че не е успяла да възбуди мъжа. А се получава така, че те се срамуват.“

За да избягва подобни притеснения, Мария винаги се стараеше да ги предразположи, а когато някой от тях й се виждаше прекалено пиян или твърде уязвим, тя избягваше да прави секс и се ограничаваше единствено с ласки и мастурбиране. Те оставаха доволни, колкото и абсурдно да й се струваше, като се има предвид, че и сами можеха да мастурбират.