Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 103

Мария излезе от бълнуването си, събудена от спирачките на някаква кола, мърморенето на шофьора и едно усмихнато старче, което й казваше на английски да се отдръпне — в момента светеше червено за минувачи.

„Е, добре, смятам, че открих нещо, което всички би трябвало да знаят.“

Но не го знаеха: тя се огледа наоколо, хората вървяха с наведени глави, бързаха за работа, за училище, за някое бюро по заетостта, за улица „Берн“, повтаряйки си непрекъснато: „Мога да почакам още малко. Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път, сега трябва да печеля пари.“ Нейната работа се ползваше с лоша слава, но всъщност тя само продаваше времето си като всички останали. Правеше неща, които не й харесваха, като всички останали. Понасяше неприятни хора като всички останали. Отдаваше безценното си тяло и безценната си душа като всички останали в името на някакво бъдеще, което така и не се появяваше. Казваше, че все още не е спечелила достатъчно, като всички останали. Трябваше да изчака още малко, да спечели още малко, да отложи осъществяването на мечтите си за после, тъй като в момента беше много заета, трябваше да използва възможността, която й се бе открила, клиентите я чакаха, бяха й верни, бяха готови да плащат от триста и петдесет до хиляда франка на нощ.

И за пръв път в живота си, въпреки всички хубави неща, които би могла да си купи с парите, които щеше да спечели — кой знае, може би само за още една година, — тя съвсем съзнателно, трезво и преднамерено реши да пропусне тази възможност. Мария изчака да светне зелено, пресече улицата, спря пред цветния часовник, спомни си за Ралф, почувства отново неговия изпълнен с желание поглед в нощта, в която бе свалила част от роклята си, почувства как ръцете му докосват гърдите й, клитора й, лицето й, усети, че е влажна, погледна към огромния воден стълб в далечината и — без да има нужда да докосва която и да било част от тялото си — изпита оргазъм тук, пред всички.

Никой не забеляза нищо; всички бяха много, много заети.

Ния, единствената от колежките й, с която Мария поддържаше почти приятелски отношения, я извика веднага след като тя влезе в бара. Ния седеше до някакъв азиатец и двамата се смееха.

— Виж това — каза тя на Мария. — Виж какво иска да направя с него!

Азиатецът, който продължаваше да се усмихва, й отправи съучастнически поглед и отвори капака на нещо като кутия за пури. Милан хвърли отдалеч един поглед, за да види дали вътре няма спринцовки или дрога. Но не, беше нещо, което и той самият не знаеше как функционира, макар и устройството му да беше съвсем просто.

— Прилича на някакъв уред от миналия век! — каза Мария.

— И наистина е от миналия век — потвърди азиатецът, възмутен от невежеството, което издаваше подобна забележка. — Този тук е на повече от сто години, струваше ми цяло състояние.

Мария видя в кутията множество клапани, ръчка, кабели, малки метални клеми, батерии. Приличаше на устройство на стар радиоапарат с две жици, на чиито краища бяха поставени две стъклени пръчици с размерите на човешки пръсти. Как подобно нещо би могло да струва цяло състояние?