Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 99

Нора Робъртс

— Нещо го е накарало да избяга. — Усети бодване в основата на врата. Потри разсеяно мястото и се загледа към скалите. — Защо бяга едно дете? Защото е уплашено, наранено или нещастно.

— Това момче не беше нито уплашено, нито наранено, нито нещастно — отвърна категорично Холандеца.

— И аз не бих казал. — На неговата възраст Натаниъл бе изпитал и трите и със сигурност щеше да забележи симптомите. Имало бе моменти, когато и той бе бягал. Само че тогава нямаше къде да отиде.

Бодването във врата продължаваше да го тормози. Той отново зарея поглед към скалите.

— Имам предчувствие — каза сам на себе си.

— Какво?

— Просто предчувствие. — Сега бодването се усети в стомаха. — Отивам да проверя.

Сякаш нещо го теглеше към скалите. Натаниъл не отблъсна подтика, въпреки че неравният скалист терен разпращаше болки навсякъде из тялото му, а от стръмното изкачване се задъха. Притиснал с една ръка болезнено чувствителните си ребра, той продължаваше напред и погледът му не се отделяше от скалите и високо избуялата трева.

Беше убеден, че тъкмо такова място би привлякло едно дете. Както и един мъж.

Слънцето бе високо, нажежено до бяло, морето изглеждаше сапфирено синьо и се превръщаше в бяла пяна край скалите. Красиво и смъртоносно. Представи си едно малко момче, което се препъва нагоре по пътеката, подхлъзва се и пада. Обзе го толкова силен пристъп на гадене, че едва успя да го потисне.

Нищо не се бе случило на Кевин, каза си уверено Нейт. Нямаше да позволи нищо да се случи на Кевин.

Обърна се и продължи да се изкачва, без да спира да вика името на момчето.

Някаква птица привлече погледа му. Чисто бяла чайка, грациозна като балерина, се спусна съвсем ниско над треви и скали, направи кръг, издаде музикален писък, почти човешки, женски, от който го побиха тръпки. Той остана, загледан след нея. За частица от секундата Натаниъл бе готов да се закълне, че очите на чайката са зелени, зелени също като изумруди.

Тя направи широк кръг и кацна на една издатина малко по-ниско, сякаш го изчакваше.

Натаниъл пое надолу, без да обръща внимание на протестите на израненото си тяло. Бумтенето на прибоя отекваше в главата му. Стори му се, че долавя мирис на жена — сладък, мек, успокояващ, ала това бе само мирисът на морето.

Птицата подскочи и отлетя, пое към небето, за да се присъедини към спътника си — друга чайка, ослепително бяла. За момент те увиснаха в кръг във въздуха, подвиквайки си сякаш от радост. Чак след това размахаха криле навътре към океана.

Задъхан, Натаниъл се приближи до ръба и видя плитка ниша в скалата, където се бе приютило сгушеното момче.

Първият му инстинкт бе да поеме детето на ръце и да го прегърне. Но веднага се овладя. Не бе съвсем сигурен дали той не бе причината Кевин да избяга.

Вместо това седна на самия ръб и заговори тихо.

— Гледката тук е великолепна.

Кевин продължаваше да притиска лице към коленете си.

— Връщам се в Оклахома. — Това бе опит да се противопостави, ала той прозвуча изтощен и немощен. — Ще се кача на автобуса.