Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 103

Натаниъл се отказа да участва в импровизираната игра на софтбол, преценил, че физическото натоварване няма да му се отрази благоприятно. Вместо това се провъзгласи за рефер и спореше с всеки батсман, който вадеше от играта.

— Ти сляп ли си, или си тъп? — Кейкей запокити възмутено бухалката си. — Удар в окото не е причина да се изпусне такова подаване. Топката излетя на половин километър навън.

Натаниъл стисна пурата между зъбите си.

— Не изглежда така от мястото, на което съм аз, сладурче.

Тя плесна с ръце по бедрата си.

— Значи не си за станал където трябва. — Джени използва момента, за да направи странично превъртане и спечели овациите на всички зрители.

— Кейкей, ти имаше най-изгодното място, а това ти беше третият удар. Излизаш от играта.

— Ако вече не беше такъв синьо-лилав… — Тя потисна смеха си и изсумтя презрително. — Ти си наред, Лайла.

— Вече? — Съвсем мързеливо Лайла отметна коса от лицето си и зае мястото на сестра си.

От позицията си Меган погледна втория си батсман.

— Няма да се затича дори и да отбележи удар?

Сузана въздъхна и поклати глава.

— Няма да се наложи. Само гледай.

Лайла отпусна ръка до бедрото си, погледна многозначително Натаниъл и се обърна към питчъра. Слоун зае съвършената стойка, която накара децата да изръкопляскат. Лайла пое първия удар, докато бухалката все още беше на рамото й. Прозя се.

— Да не би да те бавим? — попита Натаниъл.

— Чакам си моята топка.

Очевидно и втората не беше нейната. Тя я остави да профучи и противниковият отбор я освирка.

Лайла пристъпи на място, протегна се и се усмихна на Слоун.

— Хайде, юначе — каза тя и зае позиция. Удари малката топка и тя полетя към базата. Сред приветствените викове Лайла подаде бухалката на Натаниъл.

— Винаги си познавам моя удар — каза му тя и бавно се оттегли.

Когато играта приключи, за да похапнат, Натаниъл се настани до Меган.

— Имаш добър замах, сладурче.

— Аз тренирах младежкия отбор на Кевин в Оклахома. — Погледът й се премести към сина й, за пореден път този следобед. — Не се чувства никак зле, доколкото забелязвам.

— Не. Ами ти?

— Вече не ме гризе чак така отвътре. — Тя притисна ръка към стомаха си. — Не бих си и помислила, че може да го направи заради Бакстър. Просто не ми мина през ума. А трябваше.

— Едно момче трябва да си има тайни. Дори от майка си.

— Сигурно. — Денят беше толкова хубав, каза си Меган, толкова приятен, че не биваше да се оставя на притесненията. — Каквото и да си му казал там, е било правилно. Искам да знаеш, че означава много за мен. — Тя го погледна. — И ти означаваш много за мен.

Натаниъл отпи от бирата си и я погледна.

— Замислила си нещо, Меган. Защо просто не ми го кажеш?

— Добре. След като си тръгна вчера, мислих много. Как ще се почувствам, ако не се върнеш. Знаех, че в живота ми ще зейне празнота. Може би щях да успея да я запълня отново, поне отчасти, ала все щеше да има нещо, което да ми липсва. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах кое е това нещо. И отговорът не се променяше.

— А какъв бе отговорът, Мег?

— Ти, Натаниъл. — Тя се наведе към него и го целуна. — Само ти.