Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 37

— Какво?

— Теидез вече си има свой секретар, който води книгите му, пише му писмата, не че са много… Време е Изел да се сдобие със свой собствен кастелан, който да варди на портата между света на придворните й дами и по-големия свят, с който ще се сблъска рано или късно. А и нито една от онези глупави гувернантки не успя да я вкара в пътя. Трябва й човек, когото да уважава, точно така. Ти имаш ранга, имаш опита… — Провинкарата… се ухили, само така можеше да се определи ужасяващо веселото й изражение. — Какво ще кажеш, милорд кастиларю?

Казарил преглътна с мъка.

— Ще кажа… ще кажа, че ако сега ми заемете един бръснач, с който да си прережа гърлото, това ще ни спести всичките междинни стъпки. Умолявам ви, ваша милост.

Провинкарата изсумтя.

— Браво, Казарил, браво. Толкова обичам хората, които не подценяват отправените им предложения.

Ди Ферей, който, изглежда, се беше стреснал не на шега отначало, сега изгледа Казарил с подновен интерес.

— Бас държа, че ти можеш да насочиш ума й към дартакийските склонения. Бил си там все пак, което не може да се каже за всичките онези глупави жени — продължи провинкарата с нарастващ ентусиазъм. — И към рокнарийския също, макар всички да се молим той никога да не й дотрябва. Чети й бражарска поезия, помня, че я харесваше. Хайде, хайде, Казарил, не ме гледай като загубило се теленце. За теб ще е лесна работа, тъкмо ще си възстановиш междувременно здравето. Да, не си мисли, че не виждам колко си зле — добави провинкарата, когато той понечи да размаха възмутено ръце. — Едва ли ще ти се налага да отговаряш на повече от две писма седмично. На по-малко даже. А и си бил конен куриер — когато ти излезеш да пояздиш с момичетата, няма да ми се налага след това да слушам задъханите оплаквания за пришки по задника от онези жени с бедра като тесто. Колкото до воденето на книгите — е, след като си въртял счетоводството на цяла крепост, нейното ще е детска игра за теб. Какво ще кажеш, скъпи ми Казарил?

Така обрисуваната картина бе едновременно примамлива и ужасяваща.

— Не бихте ли ми поверили крепост под обсада вместо това?

Веселието се изпари от лицето й. Тя се наведе напред и го потупа по коляното. Гласът й се сниши и тя прошепна:

— Тя ще се превърне точно в това, съвсем скоро. — Замълча и го изгледа пронизващо. — Попита дали можеш с нещо да облекчиш тегобите ми. За повечето от тях отговорът е не. Не можеш да ми върнеш младостта, не можеш да направиш… да оправиш много други неща. — Казарил отново се запита колко ли й тежи крехкото здраве на дъщеря й. — Но не можеш ли да откликнеш на тази дребна моя молба?

Тя го молеше. Тя го молеше него. Това изобщо не беше редно.

— Аз, разбира се, съм на вашите услуги, милейди, разбира се. Само дето… само дето… сигурна ли сте?

— Ти си си у дома тук, Казарил. А аз имам отчаяна нужда от човек, на когото да имам доверие.

Сърцето му се размекна. Или пък беше умът му? Той сведе глава в поклон.

— Ваш съм тогава.

— Не мой. На Изел.

Казарил, с лакти, подпрени на коленете, вдигна поглед към нея, премести го към смръщения замислено ди Ферей, после отново към напрегнатото лице на старата жена.