Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 24

— Не ми се вярва дори ди Наоза да е проявил глупостта да заплаши един съдия — каза ди Ферей. — Макар най-вероятно да е взел страха на свидетелите. Колкото до Вресе, той, хм, навярно е бил обработен по по-миролюбив начин. — Лапна залък хляб и потри палец и показалец, имитирайки човек, който потрива монета.

— Ако съдията си беше свършил работата както трябва, честно и храбро, търговецът никога не би бил принуден да прибегне до магия за смърт — бавно рече Изел. — Двама души са мъртви и прокълнати, а е можел да бъде само един… и дори да го бяха екзекутирали, ди Наоза може би е щял да има време да очисти душата си, преди да се изправи пред боговете. Щом всички знаят какво се е случило, защо този човек още е съдия? Бабо, ти не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Провинкарата стисна устни.

— Назначаването на съдии не влиза в правомощията ми, скъпа. Нито отстраняването им. В противен случай гилдията им щеше да е много по-добре управлявана, уверявам те. — Отпи от виното си и като видя смръщения поглед на внучка си, добави: — Имам големи привилегии в Баошия, дете. Но нямам голяма власт.

Изел погледна към Теидез, после към Казарил, преди да повтори със сериозен тон въпроса на брат си:

— Каква е разликата?

— Едното е правото да управляваш — и задължението да защитаваш! Другото е правото да получаваш защита — отговори провинкарата. — Уви, разликата между провинкара и провинкарата е много по-голяма от едната буква в повече.

Теидез подсмръкна самодоволно.

— О, значи като разликата между царевич и царевна?

Изел се обърна към него и вдигна вежди.

— Така ли? И как предлагаш да се отървем от един корумпиран съдия… привилегировано момченце?

— Достатъчно, деца — строго се намеси провинкарата с тон, който може да се чуе от устата на всяка баба. Казарил прикри усмивката си. В замъка поне провинкарата управляваше, и още как, по правилата на кодекс, по-стар от този на Шалион. Царството й беше малко, но достатъчно.

Разговорът продължи с не така мрачни теми. Прислугата поднесе кексове, сирена и вино от Бражар. Казарил се беше нахранил до насита, или поне така се надяваше тайничко. Ако в най-скоро време не спреше да се тъпче, щеше да му стане лошо. Но златистото десертно вино едва не го докара до сълзи, както си седеше на масата. Него го изпи неразредено, макар че успя да се ограничи до една-единствена чаша.

В края на вечерята отново прочетоха молитва и преподавателят на Теидез го повлече да продължат заниманията си. Изел и Бетриз бяха отпратени при ръкоделията си. Момичетата изхвръкнаха тичешком от залата, последвани значително по-бавно от ди Ферей.

— Те наистина ли ще седнат да бродират? — попита Казарил провинкарата, загледан в изнизващите се през вратата развени поли.

— Клюкарстват и се кискат, докато ми надуят главата, но иначе наистина са много сръчни с иглата — отвърна тя и сви неодобрително устни, но пък в очите й проблесна топло пламъче.

— Внучка ви е прекрасна млада дама.

— За мъжете на определена възраст, Казарил, всички млади дами започват да изглеждат прекрасни. Това е първият симптом на старческото оглупяване.