Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 228
Лоис Макмастър Бюджолд
Настоятелно тропане на вратата го събуди на разсъмване. Казарил се измъкна от леглото и отиде да отвори. На прага не стоеше паж с някаква поръчка, както беше очаквал, а Пали.
Приятелят му обикновено се обличаше добре, но сега имаше вид, сякаш е грабнал първите му попаднали дрехи в тъмното, а косата му, сплъстена от съня, стърчеше в странни посоки. Очите му бяха мрачни и разтворени широко. Прозяващите се братя ди Гура, сънени, но жизнерадостни на вид, се усмихнаха на Казарил от поста си в коридора, докато Пали се вмъкваше с рамото напред покрай домакина. Казарил подаде свещта от нощното си шкафче на Ферда, по-високия от двамата, да я запали от аплика в коридора; младежът изпълни мълчаливата му молба и я върна на своя лорд и командир Пали, който я взе с треперещи ръце. Не каза и дума, преди вратата да се е затворила зад двамата.
— Демони на Копелето, Каз! Каква е тази работа?
— Каква работа? — объркано попита Казарил.
Маршалът запали още две свещи и се обърна към него.
— Да съм се молел за напътствие, така каза. В съня ми, моля ви се. Пет пъти ме убиваха насън тази нощ, ако искаш да знаеш. Яздех нанякъде. Всеки път по по-ужасяващ начин. В последния сън ме изядоха собствените ми коне. Не ща да преметна крак на гърба ни на кон, ни на муле, ни на дървено конче, поне за една седмица!
— О! — Казарил примигна. Казаното изглеждаше повече от ясно. — В такъв случай няма да те карам да тръгваш наникъде.
— Какво облекчение!
— Ще трябва да ида аз.
— Да идеш къде? В това време? Вали сняг, ако не знаеш.
— Уф, само това ми липсваше. Не си ли чул още? Царевич Теидез почина около полунощ, от инфектираната рана.
Пали го погледна втренчено.
— О! Това променя много неща в Шалион.
— И още как. Само да се облека и ще се качим горе. — Казарил се наплиска със студена вода и бързо намъкна вчерашните си дрехи.
В стаите на горния етаж Бетриз също беше със снощната си траурна рокля в черно и лавандулено. Очевидно беше, че не е лягала. Понеже не искаше двамата братя ди Гура да щръкнат в коридора пред очите на всички, Казарил ги подкани да влязат в преддверието и ги затвори там, а двамата с Пали влязоха в дневната.
Бетриз протегна ръка към едно запечатано пакетче, което чакаше на една малка масичка.
— Всички писма са готови да тръгнат за… — погледна към Пали и се поколеба — за Валенда.
— Изел спи ли? — тихо попита Казарил.
— Легна си, но не спи. Ще иска да ви види. И двамата. — Бетриз се скри за миг в спалнята, чуха се няколко разменени на тих глас реплики, после тя се върна с две книги под мишница.
— Промъкнах се в библиотеката и намерих две еднакви книги. Нямаше много идентични копия, между другото. Реших да взема най-дебелите, така че да има по-голям избор на думи.
— Добре — рече Казарил и взе едната. Погледна я и едва успя да сдържи напушилия го горчив смях. „Ордол“, гласяха златните букви на гръбчето. „Петорната пътека“ — Идеално. И без това трябва да опресня знанията си по теология. — Остави книгата върху пакетчето с писмата.