Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 88

— Благодаря за хамбургера. — Той се усмихна. — Ще ти се обадя, за да идем на кино. Може би следващата седмица?

— С удоволствие — отвърна тя и отново изпита стеснение, почувствала се изведнъж много млада. От години никой мъж не я бе канил на кино. Но какво толкова, по дяволите! Той беше приятен и почтен мъж. Освен това имаше право — тя трябваше да излиза по-често от къщи.

След като Бил си тръгна, Лиз се спря, за да поговори с Виктория, която не пропусна да отбележи кратката му поява.

— Симпатяга е — със закачлива усмивка заяви Виктория. — И те харесва.

— И Питър твърди същото. — Лиз се усмихна, но веднага след това изражението й стана сериозно. — Той е страхотен лекар.

— Покани ли те да излезете? — направо я попита приятелката й, а в гласа й се прокрадна надежда.

— Не ставай глупава, Вик! Ние сме само приятели…

Истината обаче бе, че той наистина я бе поканил да излязат, и Лиз с изненада установи, че не й се иска да го признае пред приятелката си. Тази покана не означаваше нищо. Просто едно кино. Излизане, което може да не се повтори никога повече. Лиз си каза, че не си струва да споменава за това пред Виктория, след което се отдалечи, за да побъбри и с другите гости.

Празненството продължи часове. Минаваше единадесет вечерта, когато си тръгнаха и последните гости. Бяха сервирали първокласна храна, виното бе повече от достатъчно и хората бяха останали изключително доволни. Всички се бяха забавлявали чудесно. Децата й помогнаха да почисти и внесе вътре празните чаши. Лиз си мислеше за прекарания ден и се радваше, че бе решила да организира това парти.

Тъкмо помагаше на Керъл да зареди съдомиялната машина, когато телефонът иззвъня. Лиз с изненада погледна часовника — минаваше полунощ и тя просто не можеше да си представи кой би могъл да им звъни по това време.

Вдигна телефонната слушалка, като се питаше дали някой от гостите не е забравил нещо в дома им, но се изненада, когато чу познатия му глас. Обаждаше се Бил, за да й благодари за партито.

— Реших, че сигурно още не си си легнала. Тръгнаха ли си всички?

— Преди няколко минути. Обаждаш се съвсем навреме. Какво стана с катастрофиралите деца?

Той въздъхна, преди да отговори. Не му се говореше за това. Не всички злополуки завършваха с благоприятен изход.

— Загубихме едното дете, но другото е добре. Понякога се случват и такива неща. — По гласа му обаче личеше, че всеки път преживява мъчително смъртта на негов пациент.

— Не зная как издържаш — рече тихичко Лиз.

— Такава ми е работата.

А той очевидно я обичаше. Особено когато усилията му биваха възнаградени с щастливото избавление на пациента, както ставаше в повечето случаи.