Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 35

Керъл приготви вечерята — хамбургери и пържени картофи. Бяха изхвърлили коледната пуйка, без да я докоснат дори. Никой не искаше да я погледне, камо ли да яде от нея. В девет часа вечерта децата се прибраха по стаите си. Момичетата казаха, че ще гледат видеофилм. Късно през нощта Джейми се събуди и се качи в леглото при нея. Лиз се почувства по-добре, усетила топлото му телце до себе си. Животът й се простираше пред нея като дълъг и безлюден път, изпълнен единствено с работа, отговорности и задължения — все неща, които оттук нататък щеше да върши сама.

Последвалата седмица се изниза едва-едва. Децата все още бяха във ваканция и си стояха у дома. В неделя всички отидоха на църква. От смъртта на Джак бяха изминали десет дни. Десет дни. Дни, самотни часове и мигове. Лиз все още имаше чувството, че живее в кошмар.

В понеделник сутринта тя стана и им приготви закуска. Питър замина на училище със собствената си кола, а тя закара първо момичетата, а след това и Джейми до неговото специално училище. Той обаче се поколеба доста дълго преди да слезе от колата. Най-накрая се обърна и, стиснал кутията с обяда си, вдигна поглед към Лиз. Кутията му беше съвсем нова — на нея бяха изрисувани героите от Междузвездни войни и бе подарък от Рейчъл за Коледа.

— Трябва ли да кажа в училище, че татко умря? — мрачно попита той.

— Учителите вече знаят. Аз се обадих и им казах. Освен това смятам, че всички са прочели за случилото се във вестниците, миличък. Просто кажи, че не ти се говори за това, ако не желаеш да отговаряш на въпросите им.

— Знаят ли, че един лош човек го застреля?

— Предполагам, че знаят. — Беше разговаряла с директорката на училището и я бе помолила да й позвънят в кантората, или пък да се обадят на Керъл у дома, ако Джейми се почувства потиснат и пожелае да се прибере вкъщи. Но, подобно на останалите деца, той сякаш се справяше доста по-добре, отколкото Лиз бе очаквала. — Ако ти се прииска да си поговориш с мен, само кажи на учителката и тя ще ти позволи да ми се обадиш в офиса.

— Може ли да се прибера у дома, ако искам? — Детето изглеждаше притеснено.

— Разбира се. Но там може да се почувстваш самотен. В училище при приятелите ти сигурно ще е по-забавно. Ти сам ще решиш как да постъпиш.

Той кимна, отвори вратата на колата, поколеба се за миг, а след това отново се обърна и я погледна.

— Ами ако някой застреля и теб в офиса, мамо? — Очичките му се напълниха със сълзи.

Тя също се просълзи, но побърза да поклати глава.

— Това няма да се случи. Обещавам ти. — Присегна се и нежно го погали.

Но как би могла да му обещае нещо подобно? Как би могла да му обещае, че всички те са в безопасност? Как би могла да знае това? Щом нещо толкова ужасно можа да се случи с Джак, то нещо такова би могло да се случи и с тях. И те всички го знаеха. Дори и Джейми. За тях вече не съществуваха гаранции за безопасност и дълъг живот.