Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 11

— Я по-тихо, вие двамата! — провикна се Джак, след което се отпусна на дивана до съпруга си, за да се наслади на празничната обстановка в дома им.

Коледната елха искреше, осветена от безброй лампички, в стаята звучаха коледни песни. Джейми се настани щастливо до майка си и докато двамата възрастни си бъбреха, той тихичко си тананикаше нещо. След няколко минути се отегчи и излезе, за да потърси Питър или Керъл.

— Той се тревожи за колелото — прошепна Лиз и Джак се усмихна. И двамата знаеха колко щастлив ще е синът им, когато види велосипеда. От години си мечтаеше за колело и те най-после бяха решили, че е готов за него. — Цял следобед говори за това колело и се притеснява, че Дядо Коледа няма да му го донесе.

— Ще го сглобим, след като заспи — прошепна Джак, наведе се към Лиз и я целуна. — Казвал ли съм ти колко си красива, адвокате?

— Не и в последните няколко дни — ухили му се в отговор тя.

Въпреки дългогодишния им брак и децата, които неизменно бяха край тях, в отношенията между двамата все още имаше романтика. Джак беше особено добър в това отношение — от време на време организираше романтични вечери само за тях двамата, водеше я в изискани ресторанти, а понякога си позволяваха да заминат заедно за уикенда. Имаше случаи, в които дори й изпращаше цветя без никакъв специален повод. Тъй като двамата работеха заедно и имаха предостатъчно поводи за разногласия, умението му да прогони отегчението и скуката и да запази романтиката в отношенията им наистина бе цяло изкуство. Двамата никога не си омръзваха и Лиз бе особено благодарна на Джак за усилията, които полагаше, за да разнообрази живота им.

— Днес следобед, докато двамата с Джейми правехме курабийките, си мислех за Аманда Паркър. Надявам се, че онзи негодник няма да я тормози след днешното дело. Нямам му никакво доверие.

— Трябва да се научиш да оставяш работата си в кантората — сгълча я той, а след това си сипа още една чаша вино. Джак винаги бе твърдял, че по-добре от нея умее да се абстрахира от служебните си ангажименти, когато си у дома.

— Не видях ли в антрето едно куфарче, претъпкано с документи? — подразни го тя и Джак се засмя.

— Аз просто си го разнасям насам-натам. Но не мисля за него. Така е по-добре.

— Да, обзалагам се. — Лиз го познаваше достатъчно добре, за да знае, че нещата не стоят точно така.

Побъбриха още малко, а след това тя отиде да приготвя вечерята. Тази вечер останаха по-дълго около масата — разговаряха с децата, посмяха се на шегите им. Припомниха си глупави случки от минали години. Джейми се намеси в разговора, за да им припомни за случая, в който дядо им, гостувал им за Коледа, бе настоял да отидат на среднощната литургия и бе заспал в църквата, а те едва бяха успели да сподавят смеха си, предизвикан от силното му хъркане. Думите му подсетиха Лиз за майка й и тя изпита благодарност за решението й тази Коледа да прекара празниците в дома на брат й. Посещенията на майка й обикновено я изнервяха — тя непрекъснато даваше съвети и казваше на хората какво да правят и как да го правят. Имаше си своите странности и предубеждения, а отношението й към Джейми бе особено мъчително за Лиз. Майка й посрещна раждането му с неподправен ужас, нарече случилото се трагедия и дори и сега продължаваше да използва тази дума всеки път, когато е сигурна, че Джейми не е наблизо. Тя смяташе, че детето трябва да бъде изпратено в специално училище, за да не се натоварват останалите деца от семейството. Лиз побесняваше всеки път, когато я чуеше да твърди това. Джак я съветваше да не обръща внимание на думите на майка си. Нейното мнение нямаше никакво значение за тях, защото Джейми беше важна част от семейството им и за нищо не света не биха се съгласили да го изпратят далеч от къщи. Пък и другите деца не биха го понесли. Въпреки това Лиз изпадаше в ярост всеки път, когато чуеше майка й да говори за него по този начин.