Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 3

„Разбери, ама никак не е важно какво си видял, важното е какво ти е необходимо да видиш.“

Двама са моите учители в живота — Шефа и Този отдясно, — защото аз съм журналист и покерджия — съвсем нетипично явление за нашата съвременност. Според общото признание не съм бил лишен от способности за едното и за другото. Не зная как са били точно разпределени тия мои способности, но, изглежда, често пъти съм бъркал едното с другото, а още по-често съм ги обединявал. Та пишех на времето едни очерци за живота на хората и все си подбирах неприятни теми, непрекъснато протестирах срещу неправди, борех се за истини, главно срещу шефове и ми доставяше удоволствие да се таралежа. Имаше един такъв много емоционален момент, когато отведнъж (на публично място) гражданската ми съвест избухваше като пожарникарска струя, извисявах глас, кънтях и отвътре, и отвън и следващата ми фраза можеше да бъде: „Грабвайте телата.“ Тия очерци едва вървяха, не ги печатаха, съвсем често ги сваляха в последния миг от броя, изобщо мизерна история. Моят шеф ми отвори очите и след това написах забележителния си очерк „Подвигът на Драга“. Тя работеше на ексцентър-преса в едно металообработващо предприятие. Беше изумителна работничка, даваше двадесет и четири хиляди удара за осем часа при норма четири хиляди, най-малко рекорд на Слънчевата система. Аз стоях срещу нея и ужасен гледах как тази жена движи ръцете си в неспирен ритъм, как онова, което тя прави, е много над най-изкусния цирков номер, че всички жонгльори в света (събрани накуп) не могат да се мерят с нея, гледах почти вкамененото й лице и се питах какво човешко има в нея, след като тя работи като електромотор.

Работниците ми разказаха, че Драга раждала мъртви деца, че се шашардисала, даже по болници ходила и оттогава е този изцъклен поглед и пълната механичност на движенията й. Казваха ми още, че тя не знаела кога свършвал работния ден, а трябвало да изключат мотора на пресата, за да разбере, че трябва да си иде. Наблюдавах я и като излизаше, беше съвсем отнесена. Тогава написах първия очерк, където се опитах да разкажа за трагедията на тази жена и за ужасната й самота. И тогава имах разговор с Шефа. От началото на тоя разговор му изкрещях, че това е житейска правда, че не мога да лакирам, че съм честен човек и не ме е страх от никакви последствия, че предпочитам гладен да ходя, но да не лъжа. Бях много искрен и си вярвах във всичко, което казах. През цялото време той ме гледаше спокойно усмихнат. Ах, сега се сетих, неговата усмивка е досущ усмивката на Този отдясно. Я виж ти, как не бях забелязал! Мислех, че ми се надсмива и му казах още няколко думи в добавка. Той пак остана спокоен. Аз се смутих. Ето това е в същността на моя характер, някак много лесно капитулирам. В момента, в който се смутих, вече предчувствувах какво ще направя. Миг след това вече ужасно ми се искаше да му се харесам, отведнъж да се лепна за него и да му засвидетелствувам моята преданост. Никак не мога да си обясня как стават тия работи, може и чиста патология да си е, но аз исках да му служа. А по-късно, когато вече най-ревностно му служех… едновременно се гаврех с него. Но това е друга история. Той ми каза ония двайсетина приказки за онова, което трябва да се види. Гледаше ме дружелюбно, сякаш се наслаждаваше на моята гражданска честност.