Читать «Прощаване с магьосника» онлайн - страница 4

Магьосникът останал като втрещен. Дълги часове единствените мисли, които минавали през главата му, били „Нима и тя…?“. Безчувствените му крака го извели до Долината на Откъснатите Рози — място, което според всички Тъмни Магове зарежда с огромна енергия и следователно било задължително за посещение преди всеки дуел или съдбовна битка. Дали това е било мрачна шега на съдбата или просто той съзнателно е отишъл там, може само да гадаем. Изходът, за жалост, е бил предопределен още в момента, в който любовта заляла душата му: той изрекъл едно от Забранените Заклинания, доверени му от стария му учител, и с вик забил жезъла в гърдите си…

Айвън спря за миг, допи пресъхналата си чаша и довърши:

— Не бе останало много за погребване…

Ръцете ми бяха побелели от стискане на бар-плота. Гласните ми струни отказваха да ме слушат, но въпреки всичко успях да изстискам от себе си:

— Нека Мракът го прости.

Айвън надигна рязко глава и изведнъж, без преди това с нищо да покаже какво смята да направи, запрати чашата си в огледалото зад бара. То рухна с хиляди кристални сълзи.

— Не, Никол. Мракът няма за какво да го прощава. Той никога, през целия си живот, не бе сторил на човек дори бледо подобие на това, което сториха на него. Затова ви мразя — вас, жените, които бяхте около него, правехте се на негови много добри приятелки, но никога не показахте съчувствие към него. Мразя и онези кучки, които също се кълняха във вечно приятелство към него, но винаги го забравяха, когато хормоните кипнеха. Таки че няма за какво да го прощаваме. Той трябва да ни прости — на нас… на вас… на всички. И съм сигурен, че ще го направи. Независимо от това, че го мислехте за боклук, той може би беше последният човек на този свят, който можеше да обича. А сега вече е в Мрака… и ще ми липсва.

Мълчаливо си сипахме по още една чаша, отляхме за упокой и пихме на екс. Вече и в моите очи имаше сълзи. Изведнъж вратата се отвори със скърцане. И двамата едновременно се обърнахме, а в очите на Айвън пламна такава луда и отчаяна надежда, че се уплаших да не обезумее наистина. Но не… В кръчмата влезе зелената котка на Рей Макгавърн. Тя бавно и грациозно обиколи всички маси, като грижливо подуши всеки стол, качи се на камината, почака малко някой да я почеше зад ушите, както правеше Тери, стана, дойде до бара, седна на любимия му стол и нададе такъв вопъл на отчаяние, че със сигурност косата ми се сдоби с поне две-три хиляди бели косъма.

Без да се наговаряме, двамата едновременно станахме, без да кажем и дума, и излязохме навън. Точно бе започнало да се сдрачава и небето бе обагрено точно в онзи прекрасен нюанс, смесица между виолетово и алено, който толкова много се харесваше на Тери. Вдигнахме погледи нагоре. Дали от алкохола, или от премрежените ми от сълзи очи, но ми се стори, че видях силует на дългокос човек, яхнал дракон, който летеше така свободно към залеза… Сълзите потекоха още по-силно. Айвън ме прегърна. Почувствах докосване до крака си, наведох се и видях котката, която се галеше в крака ми и явно търсеше някой, с когото да сподели болката от неочакваната липса. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, и прошепнах: