Читать «Ангели пазители» онлайн - страница 61

Възрастният библиотекар извади изпод палтото си цилиндричен предмет, увит във вестник. Хартията изшумоля, ръката на писателя я смачка и пъхна в джоба, докато другата постави снарядната гилза върху паметника. По-точно — постави Нещото, което изглеждаше през сетивата на хората и техните инструменти като гилза.

После псиборгът докосна с невеществените си пипала свитото в цилиндър и частично капсулирано в себе си парче пространство-време. Таймерът в помощните контури отчиташе, че е настъпил удобният времеви прозорец за изстрелване на междузвездната капсула. Записът отне секунди. В „гилзата“ вече се разполагаше вградено копие на псиборга — таванът на репродуктивните възможности на всички бойни единици, имитиращи живата естествена душа. Така бяха създадени, за да не застрашат никога своите господари и никаква мутация на първопрограмата не би позволила на псиборгите да се делят като бактерии. Копието не беше способно да изпълнява функциите на активен псиборг. То само пазеше паметните клетки на оригинала и можеше да управлява капсулата в качеството на навигатор. Информацията в него бе достъпна за прочит единствено от създателите на псиборга-оригинал.

Подготовката за старт привърши с това. Псиборгът започна да отчита в себе си как избледняват потенциалите на операционния му процесор, как се свиват те под маската на личността на писателя, как идентичността му на пришълец започва да мъждука в човешкото съзнание — като слабо кандило в издълбана тиква. Самосъзнанието на възрастния библиотекар изпъкна, появиха се усещания, емоции — макар и имитации, те се възприемаха като такива само от позицията на псиборга.

Писателят въздъхна развълнуван. Знаеше, че няма за дълго да помни всичко, цялата истина — не повече от вчерашен сън. Изпитваше лека горчивина и копнеж да не изпуска в мазето на подсъзнанието потресаващите знания за себе си и околния свят до най-далечните звезди. Само че беше неизбежно — иначе просто не би успявал да живее като нормален човек. Но преди ясната картина в ума му да започне да се разсейва, оставяйки гъделичкаща утайка, той каза на покритата с патина гилза: