Читать «Ангели пазители» онлайн - страница 5

— Сама ли си?

— Здрасти. А ти какво очакваше? — художничката стрелна приятелката си през рамо и пак се извърна към портрета, хапейки яката на пуловера. Ръцете си кръстоса на гърдите.

— Нарочно се забавих — изтъкна съквартирантката. Без грим лицето й изглеждаше по-мило, въпреки сенките от недоспиване под очите. — Е, какво стана?

— В смисъл?

— Нали те изпрати?

— Да.

— И качи ли се?

— Да.

— Аха! Как беше?

— Не мен трябва да питаш. Помогна ми да кача сака с материалите.

— И само толкова? — жално нацупи устнички приятелката.

— Казах му „лека нощ“.

— Не се ли опита поне…

— Казах му: „може би някой друг път“.

Съквартирантката се разстрои:

— Ти си капризна мърла… Стори ми се, че го хареса! Той поне… Я! Довършила си портрета?

Приятелката седна на леглото и подпря брадичка с пръсти. Маникюрът й беше безупречен. Почти. Заразглежда внимателно картината.

„Наистина е завършен“, учуди се художничката. Най-после… Към задоволството й се примеси обичайната и позната тъга от нещо вече приключило. Когато една работа е свършена, с нея се разделяш. Уви. Даже и да тикнеш творбата си в гардероба — при другите платна и навити на руло картони, при старите кукли и макети на декори, — още едно дело си е отишло. Напуснало те е.

Нищо. Ще има нови. Удоволствието да твориш, оформяш и променяш. И съжалението да изхвърляш несполучливите варианти… заради което и те отсядаха в кашони и сандъци.

— Бива — одобри накрая съквартирантката. Художничката не откъсваше очи от портрета. Кимна благодарно. Приятелката не хвалеше, нито критикуваше напразно. — Само че…

Художничката се наежи вътрешно. Съквартирантката се изправи и се приближи. Допря буза до рамото й.

— Хубав мъж. Мъж отвсякъде. Само че така както си ги рисуваш идеалните принцове, защо отпращаш реалните?…

— Не са принцове.

— И свинари да са. Този тук надали ще те стопли наяве… Така и ще си останеш — с кукли, картини… и сънища. — Приятелката въздъхна. — Ето, намерих това в пощата. За теб. Къде е този град — Манастирище? Някъде на майната си?

— Уха! — Художничката се завъртя и грабна писмото, полюбува му се минутка и чак тогава скъса плика. Пробяга с поглед по изписания на ръка лист. И грейна. — Стана! Стана! — провикна се високо.

Съквартирантката се усмихна.

— Това да не е…

— Аха! Най-после ще правя това, за което съм учила!

— Кукломайстор в дълбоко провинциален куклен театър? Блестяща кариера… Дай да видя. Опа… Тук пише, че театърът тепърва се основава… Какво толкова се радваш?

— Защото ще е МОЙ театър. Няма значение къде се намира. И още по-добре, че е съвсем нов-новеничък. Мисля… да си събирам багажа!

Съквартирантката я погледна стреснато.

— Ти не си с всичкия си… Чакай малко, защо първо не отидеш да видиш на място какво е положението! Вечно хукваш презглава нанякъде! А после — нищо… Не, знаеш ли какво? АЗ ще дойда с теб. Дори ще те закарам с колата на брат ми.