Читать «Татул» онлайн - страница 4

— Ще лежим една седмица, че сетне ще се изпоразболеем от работа! — рече нацупен, но примирен Иван. — Простотия!

Изведнъж старата заплака. И занарежда нещо тежко и обидно. Тошка долови две-три думи, сърцето й трепна като ужилено…

Не дочакаха седмица. На петия ден, току след полунощ, старата разтропа врати и съдове.

— Иване! Булка! — викаше тя. — Хайде, ставайте! Докато да си отспим, житото ще иде на земята!

Тошка се дигна с натежала глава. Петю спеше дълбоко. Тя го раздърпа внимателно, повика го два-три пъти галено, помилва го, но той само се изпъна, ритна с крачето си, измяука нещо като котенце и се обърна по очи. И като не можа да го събуди, Тошка го дигна на ръце и го понесе към колата.

— Остави детето мари, булко! — ревна старата. — Какво си го нарамила като котка?

— Ами… нали всички ще ходим? — извърна се смутена Тошка.

— Всички! Къде в пръждомата ще ходим всички. Нали трябва да се сготви нещо за ядене?

— Не знаех ма, мамо…

— Ох, кога ли си знаяла?… Все да ви учи човек, все да ви тика…

Тошка преглътна сълзите си и се върна вкъщи с детето на ръце.

— А кой ще донесе ядене? — попита строго Иван.

— Аз. Кой?

— И ще влачиш детето в тоя пек чак в Чаталдере?

Старата не отговори.

— Сбери едно-друго за ядене, никъде няма да ходиш! — рече той заповеднически и се дръпна настрана.

— Е, хайде пък — отметна се старата. — Булка! Булка мари! Донеси детето, защо ще бъхте толкова път в този пек…

— Опака жена — процеди Иван. — Гледа само да ухапе…

Тошка се сгърчи от мъка. Нещо я пресече в гърдите, загорча й на гърлото. Обижда я вече. Хока я като куче. Снаха ли е тя в тази къща, или добитък? На Минча тачи и третини, готви се да му тачи и деветини, и четиресе, а на нея гълчи такива тежки и отровни думи. Тошка знае: тежко й е, майка е, син е заровила. Но защо се сърди на нея, крива ли е тя за нещо?… Да стане Минчо и да я чуе! Та не се ли зачерни и нейният живот, не се ли затри и нейната младост? Може ли да го прежали и тя, може ли да го забрави?

Целия ден тя жъна и плака. Плачеше скришом, завираше се в ръкойките, отскачаше на синорите, преглъщаше сълзите си. Старата пъшкаше и поглеждаше остро изпод черната шамия. Иван мълчеше настръхнал. Яд го беше, че загубиха пет работни дни, яд го беше и за това, че майка му се цупеше без причина, и за нещо друго го беше яд, но за какво, той сам не можеше да определи. Само Петю тичаше радостен из стърнищата. Босокрак, гологлав, разгърден, той се вреше във високата, прегоряла трева на околните синори, ловеше скакалци, калинки и буболечки и ги хвърляше нагоре. Чичо му го лъжеше с птичи гнезда, баба му го гълчеше галено. И само тогава Тошка чуваше гласовете им. А колко весело беше преди смъртта на Минча! Сега и маранята на тежкия ден беше по-гъста и по-задушна, и небето — по-сиво и по-прихлупено…

Вечерта се завърнаха уморени и мрачни, като че за втори път бяха погребали Минча. Старата седна до стълбите на сайванта, прегърна Петя и занарежда през плач:

— Мъничкото ми сираче! Сладкото на баба! Няма си закрила, миличкото, няма кой да го погледне, няма кой да му купи ризка, ходи ми, сиромашкото, като напъдено…