Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 61

След което Стен се озова под цяла камара тела.

Удряха и ритаха, и се пердашеха в сляпата си отмъстителна ярост. Стен сечеше и сечеше с ножа си. Но те продължаваха да прииждат и той скоро усети, че цялото му тяло изтръпва.

Алекс и Кършайн отчаяно се мъчеха да се доберат до него. От страх, че могат да убият Стен изхвърляха хора встрани от пътя си, разбиваха черепи, буквално изтръгваха крайници.

И изведнъж се появиха до него. Пред тях вече нямаше никой освен пребития и разкъсан Стен, кървящ от дузината повърхностни рани.

Алекс го вдигна да стане. Огледаха се дали има още някой янец за убиване. Нямаше нищо освен купища и купища тела в черни униформи — и екипите на командосите на Филипс, навъсени, и те търсещи живи врагове.

Стен зърна Филипс в другия край на сцената. Тя му отвърна с широка усмивка и вдигнати палци. Всичко беше свършило. Преди кадетите да успеят да се съвземат от загубата на командирите си, наемниците вече излизаха от сцената през страничната врата.

По планинското било течаха огнени реки. Восберх беше свършил работата си добре. Всички казарми пращяха и избухваха.

Стен, Филипс и хората им се присъединиха към отряда на Восберх и на Игън. Бяха готови за оттегляне.

— Жертви? — отсечено попита Стен.

— Трима убити. Двама на носилки. Десетима леко ранени, могат да се движат. Беше просто разходка — докладва Восберх.

— Няма — отвърна с гордост Игън.

Филипс изглеждаше тъжна.

— Седем убити. Дванайсет ранени. Всички подвижни.

Стен отдаде чест на помощник-командирите си, обърна се към Алекс и посочи лъкатушещия път надолу.

— Този път ще вървим пеш.

— Прав си, момко — заяви Алекс. — Кокалите ми са много дърти вече да си играя пак на боц-козленце.

Наемниците тръгнаха.

Зад тях Цитаделата с нейните мечти за смърт и слава се сриваше в огнени руини.

Глава 19

Докторите се суетяха над гърчещите се, приличащи на пиявици твари, чакащи да изстрелят силния си наркотик във вените на Ингилд Пророка. Бяха съвършените паразити за един пристрастен — разменяха еуфория срещу няколко калории. Ингилд махна нетърпеливо и лекарите внимателно отскубваха от кожата му малките чудовища.

Ингилд се надигна в леглото и махна на докторите да се разкарат. Те се пръснаха, без да си правят труд с обичайните поклони. Лъжепророкът (както го наричаше Теодомир) беше раздразнен. Огледа стражите си, докато се мъчеше да се съвземе преди да подейства успокояващата его-дрога.

Повече от половината стражи в тронната зала бяха яни в черни униформи. Ингилд потисна инстинктивната си параноя, макар да знаеше, че точно в този момент психозата му е оправдана. Янските стражи — той го знаеше — бяха по-заинтересовани да го следят, отколкото да го пазят от възможни убийци. Останалите бяха от неговия род, което го успокояваше поне малко. Той прогони мисълта, че има чудесна възможност те да бъдат привлечени от яните.

Симбиотичната наркоза започна да прониква в тялото му и той усети лека вълна на облекчение.