Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 14

— Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.

— Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.

— Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.

— Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…

Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.

След секунди влетя в горичката.

Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.

Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.

Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.

„Не мисли! Автоматично. Слушай. Гледай.“ Тих полъх, носещ аромат на непознати цветя и тихо шумолене. „Точно пред мен“ — помисли Стен и завъртя глава наляво и надясно, проследявайки звука на отдалечаващия се от него в горичката воин.

Стен се надигна със зареденото в копиехвъргачката късо копие.

Крачка напред. Дълбоките сенки се превърнаха в гъсто сплетени диви лози и стари коренища. Тишината се превърна в шумолене на дребни животинчета и бръмчене на насекоми.

Превит на две, Стен закрачи сред дърветата. Аха. Скършена клонка. Воинът беше изчаквал тук.

Нищо друго… и после неистовото избръмчаване на някакво насекомо, мъгляво петно между сенките, и Стен замахна, хвърли копието и залегна с едно-единствено движение.

Усети как вражеското копие се заби в пръстта на сантиметри от него. Чу приглушено пъшкане от болка — попадение! — скочи и хукна напред с вдигната за удар тояга.

Стовари я върху един гъсто сплетен храст. Нищо.

Грешка! Стен се превъртя и се скри зад близкото дърво.

И зачака.

„Щом ти няма да дойдеш при мен…“ Запълзя по корем към храста, по който бе ударил с тоягата. Не беше чак такава грешка — имаше отпечатъци от грамадни ходила в меката пръст и миризма, най-вероятно от кръв.

Но Стен беше сигурен, че не е нанесъл сериозни щети. Огледа се за още следи. Макар с неохота, трябваше да признае възхищението си към противника. Как можеше същество с такива размери да изчезне без следа?