Читать «Борба на борда» онлайн - страница 38

Беше истинско щастие с такъв улов — десет риби, от които четири големи барбуна, една морска змиорка, три златоперки и две трески. Двама моряци, които бяха слезли по рифа, се върнаха с няколко килограма черни вонголи.

И така, вечерта се нагостихме царски и целият екипаж се развесели. След вечерята развързахме платната и излязохме в открито море. През нощта изминахме шестдесет мили.

Изоставям описанието на следващите няколко дни. Бяхме влезли в Куарнеро и благодарение на попътния вятър скоро-скоро забелязахме истрийския бряг.

Най-после на осемнадесети октомври, преди да се спусне нощта, един радостен вик се изтръгна от гърдите на всички ни. Фарът на Триест беше на няколко мили от нас! Триест! Напомняше ми и Венеция, и Неапол, и Соренто. Италия!

Към три часа през нощта влязохме в пристанището и хвърлихме котва. През следващите дни разтоварихме житото и аз се възползвах от този престой, за да се поразвлека малко. Пръснах всичките си скътани пари, но това нямаше значение.

С хубавото си крайбрежие и широките улици, прекосявани от коли и коне, Триест ми напомняте родния град. Обзеха ме мъчителни спомени и необикновено чувство на тъга по родната земя.

Парите се топяха в ръцете ми, неусетно се изплъзваха от тях, но затова пък се повеселих до насита.

В понеделник, към пет часа привечер, се върнахме на борда. Развихме платната и потеглихме. Вятърът беше силен и корабът бързо цепете водната шир. Към единадесет часа заобиколихме връх Саломе, после вятърът затихна и настъпи пълно спокойствие. Вече се приближавахме към края на пътуването.

Не отричам, че броях и минутите, които ме отделяха от хубавата ми Верона. Бях радостен и тържествувах, че бях устоял на изкушението, което много пъти ме беше обземало — да оставя току-така, насред пътя, „Само Италия“ и очарователния й капитан, да взема първия влак и да се върна вкъщи. Ах, какво щях да направя!

Сега обаче се чувствам достатъчно горд, за да мога да кажа:

— Вече съм истински моряк!

На двадесет и шести октомври съгледахме брега на Тенаго — добре обработен и целия покрит с приятни къщурки.

Вятърът отслабваше и ние напредвахме бавно. Съзряхме Даила и насочихме носа натам. Привечер пуснахме котва в Даила, където забелязахме малък манастир, монасите от който бяха нещо като васали на графството и притежаваха огромни богатства. Слязохме на сушата да потърсим дърва, но тъй като лодката заседна на плитко, бяхме принудени да нагазим във водата, за да я изтеглим. В Даила ядохме и пихме отново до насита и се върнахме развеселени на борда. Продължавах да се занимавам с риболов, който от време на време ни доставяше обяда и вечерята — малко по-добри от обикновено.

На двадесет и седми октомври, макар че вятърът беше отслабнал, потеглихме от Даила, но напредвахме едва-едва и затова, след като изминахме само някакви си четири мили, се отправихме към Куето, където пуснахме котва. Посетихме градчето Куето, което се отличаваше със своите варници.

Заранта на двадесет и осми октомври вятърът се засили. В пристанището влезе една голета със счупена мачта. Отидохме да я навестим. Беше венециански кораб. Капитанът й ни разказа как претърпели страшна буря, която всъщност бе счупила мачтата и повредила обшивката дотолкова, че водата нахлуваше през много дупки. Бурята им беше отмъкнала също кърмилото и котвичката. Слязохме на сушата с екипажа на голетата и тръгнахме да се повеселим в някоя пивница.