Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 21

Чрез Абра Уолш

Господи. Не можеше да реши дали му е смешно, или конфузно. Какво точно баба му беше разказала на Абра все пак? Ами личното му пространство?

Пъхна ръце в джобовете, отиде до прозореца и се загледа към брега.

Морето се бе укротило, но все още сивееше под мрачното небе. Вълните се плискаха върху покрития със сняг плаж, поглъщайки бавно набразденото бяло покривало. Дюните се издигаха като бели могили, крайбрежната растителност стърчеше като игли от игленик и се полюшваше на вятъра.

Снегът покриваше стъпалата към брега, лежеше дебел и тежък върху перилата.

Не видя и една стъпка в него, макар светът навън да не беше безлюден. Далеч навън в безмерната сивота видя нещо да подскача — само размазана движеща се фигура, която после изчезна. Наблюдаваше чайките, които се виеха над снега и морето. В тихо падащия сняг дочу техния кикот.

И се сети за Абра.

Обърна се и огледа крос тренажора без капчица ентусиазъм. Никога не беше обичал да покрива разстояния на машина. Приискаше ли му се да се изпоти, би предпочел да поиграе баскетбол.

— Обаче нямам топка, нито кош — каза на празната къща. — И разполагам само с няколко стъпки сняг. Може би трябва да си изрина пътека. Но защо? Няма да ходя никъде.

И това последно изречение, сети се той, беше част от проблема му вече почти година.

— Добре де! Обаче няма да се занимавам с никаква силова йога. Боже, кой ли е измислил това? Може би десет-петнайсет минути на проклетата машина. Само няколко километра.

Преди животът му да се промени, имаше навика да бяга по няколко километра седмично, като минаваше покрай хотел „Чарлз“. Крос тренажорът щеше да бъде използван само в краен случай, но и на него щеше да отдели внимание.

Определено щеше да работи с пътечката за бягане на баба си.

Тогава щеше да й пише, да й каже, че е намерил бележката и всичко останало, и щеше да е изпълнил дълга си. А ако й се прииска да поговори с него за нещо, ами да поговори. Нямаше нужда постоянно да му навира в очите треньорката си по йога.

Доближи се до уреда с подчертано отвращение, погледна и плоския екран на телевизора. А, не, без телевизия. Беше я спрял, откакто бе започнал да се натъква на собственото си лице твърде често, да слуша коментари, дебати за вината или невинността си, за ужасния срив в личния си живот, без значение до каква степен отговаряха на истината.

Следващия път, ако има такъв, каза си, докато се качваше на крос тренажора, щеше да си вземе айпода, но засега щеше просто да си свърши работата, без да се разконцентрира.

Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.

— Брей, виж ти.

Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.

— Леле. Браво бе, бабо!

Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.

— Не е зле, обаче мога да те бия.

Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.

След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.