Читать «Кралството на златния дракон» онлайн - страница 4

— В този живот не съм виждал нито един Снежен човек или йети, но ги помня от предишното си съществуване. Техният произход е също като нашия. Преди няколко хиляди години и те са имали почти толкова развита цивилизация, колкото и човешката, но сега са съвсем първични и с ограничен ум.

— Какво ги е сполетяло?

— Йетите са доста агресивни. Избивали се един друг и разрушили всичко, което притежавали, включително земята. Оцелелите избягали към хималайските върхове и там расата им започнала да деградира. Сега са като диви зверове — обясни ламата.

— Много ли са?

— Всичко е относително. Ще ни се сторят много, ако ни нападнат, и малко, ако се държат приятелски. Така или иначе не живеят дълго, но пък се размножават лесно, следователно в долината сигурно има не един и двама. Разположили са се на непристъпно място, където никой не може да ги открие, но понякога някои от тях излизат да търсят храна и се изгубват. Може би това е причина за следите, приписвани на „отвратителния Снежен човек“, както обикновено наричат йетите — отвърна монахът.

— Следите са огромни. Сигурно са като великани. Дали са все още така нападателни?

— Задаваш много въпроси, на които нямам отговор, Дил Бахадур — отвърна учителят.

Тенсинг водеше своя възпитаник по планинските хребети, прескачаха пропасти, катереха се по отвесни склонове, спускаха се по кози пътеки сред скалите. Стигаха до стари висящи мостове, които бяха в ужасно състояние, но те минаваха по тях с безкрайно внимание. Застигнеше ли ги виелица или градушка, двамата намираха подслон и изчакваха. Веднъж на ден се хранеха с цампа: смес от препечено ечемично брашно, сухи билки, лой от як и сол. Вода имаше в изобилие под кората заледен сняг. От време на време младият Дил Бахадур изпитваше чувството, че се въртят в кръг — всичко наоколо му изглеждаше еднакво, — но не изразяваше гласно съмненията си: щеше да бъде неучтиво спрямо неговия учител.

Привечер двамата търсеха подходящо място за пренощуване. Понякога бе достатъчна и някоя цепнатина, за да са на завет, друг път влизаха в пещери, ала имаше случаи, когато нямаха избор и спяха под открито небе, завити само с кожените си наметки. След като подготвеха скромния си заслон, двамата кръстосваха крака, сядаха с лице към залязващото слънце, и започваха да припяват основната мантра на Буда, като повтаряха веднъж и втори път: Ом мани падме хум. Поздрав към Теб, Безценен накит в сърцето на лотоса. Ехото повтаряше монотонната мелодия и я умножаваха до безкрай сред непристъпните хималайски върхове.

Докато вървяха, те събираха съчки и суха трева в торбите си, та привечер да запалят огън и да си приготвят храната. След вечерята медитираха в продължение на час. През това време студът често ги превръщаше в ледени статуи, но те почти не го усещаха. Бяха навикнали да стоят неподвижно — това им носеше мир и покой. Когато се отдаваха на будистките си упражнения, учителят и неговият питомец седяха съвършено отпуснати, макар че винаги бяха нащрек. Откъсваха се от светските занимания и ценности, но не забравяха страданието, което се шири навред.