Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 60

— Ваше величество, това е барон…

— Граф, а не барон — прекъснах го аз. — Граф Брант Дийбщол, от беден провинциален род, с намалени права преди един век благодарение на подлите мошеници, князете. — Погледнах сурово водача си, като че ли той лично бе участвал в древния заговор, и той отчаяно почервеня.

— Какви награди имате, граф Брант? — попита кралицата с нисък глас, който породи в мен образа на мъгливо утро. Тя посочи мъжествените ми гърди, накичени с дрънкулки, които изрових сутринта при антикваря.

— Галактични медали, ваше величество. Може ли да разчита на някакво повишаване тук, на Фрайбур, по-малкият син на провинциален дворянин? Ето защо си избрах служба далеч от планетата и прекарах най-хубавите години от живота си в Звездната Гвардия, а там сраженията, пленът, звездните абордажи са в реда на нещата. А с този тук действително мога да се гордея… — показах невзрачна дрънкулка между останалите блестящи. — Това е Звезда, най-висшата награда в Гвардията — взех звездата в ръка и я погалих с дълъг проникновен поглед. В действителност мисля, че това беше гвардейски знак за свръхсрочна служба или нещо от този род.

— Прекрасно — каза кралицата. Тя разбираше от медали не повече, отколкото от дрехи, но какво може да се очаква от тези затънтени планети.

— Да — съгласих се аз. — Не обичам да описвам историята на медалите си, но ако имам кралска заповед за това… — това беше казано срамежливо. Лъжейки ги за подвизите си, възбудих интерес и се надявах, че разговорът за мен ще стигне до ушите на Ейнджълин, където и да се крие. Като почувствах, че се изчерпах, се върнах в бара.

Измислените си истории разказвах на всеки, когото можех да хвана. Повечето ме слушаха с удоволствие, смееха се с мен, а смехът в двора беше рядко явление. Единственият, който не се наслаждаваше на това, бях аз. Ако отначало планът ми изглеждаше добър, то колкото по-далеч отивах, толкова по-малко ми харесваше. Можех с месеци да се въртя около тези дворцови идиоти без ни най-малката надежда да се приближа до Ейнджълин. Трябваше да ускоря нещата. В главата му се въртеше една мисъл, но тя граничеше с безумие. Ако работата не пропадне, ще бъда или убит, или завинаги отстранен от обществото. С последното лесно бих се примирил, но висшето общество ми помагаше да намеря своята любима плячка. Ако всичко се уреди, търсенията значително щяха да се опростят. Реших да хвърля две монети и, разбира се, спечелих, тъй като непечелившата бях скрил още преди хвърлянето. Ще действам.

Преди идването си тук напъхах по джобовете си разни дреболии, които можеха да ми свършат работа вечерта. Една от тях можеше да послужи като великолепен предлог да се сближа с краля, ако почувствам необходимост от това. Преместих я във вътрешния си джоб, напълних с вино най-голямата чаша, която можах да намеря, и тръгнах през анфиладата от стаи в търсене на жертвата си.

Ако в момента на пристигането ми крал Уилям беше просто пийнал, то сега беше мъртво пиян. Трябваше да зашият отзад на мундира му метален кол, тъй като мога да се закълна, че собственият му гръбначен стълб вече не го държеше. Но той все още пиеше, поклащайки се назад и напред, главата му се въртеше като на счупена кукла. Около него стояха купчина старци, които явно си разказваха анекдоти и при приближаването ми ме удостоиха с подозрителни погледи.